Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Започна да изпитва съпричастно удоволствие от щастливите бракове и да изпада в почти толкова приятна тъга по тези, които се разтрогваха. Не минаваше сезон, в който пред очите му да не се разпадне някоя връзка, покровителствана от него. Когато Пола се разведе и почти веднага се омъжи за друг бостънец, той ми говори цял следобед за нея. Никога нямало да обича друга така, както бил обичал Пола, но твърдеше, че вече не изпитва чувства към нея.

— Никога няма да се оженя — започна да казва той. — Видял съм толкова много и знам, че щастливият брак е нещо много рядко. Освен това съм прекалено стар.

Но всъщност Ансън вярваше в брака. Като всички мъже, отгледани от родители с щастлив и сполучлив брак, той страстно вярваше в него — нищо не можеше да унищожи тази негова вяра, от която и цинизмът му се разсейваше като дим. Но наистина беше убеден, че е прекалено стар. На двайсет и осем години започна да приема с равнодушие вероятността да се ожени без романтична любов; за тази цел си избра едно нюйоркско момиче от своята класа, красиво, интелигентно, безукорно, и се приготви да се влюби в него. Но той повече не можеше да произнася без усмивка и с необходимата сила, за да звучат убедително, думите, които пред Пола бе изричал искрено, а пред другите момичета — с галантност.

— Когато стана на четирийсет — казваше на приятелите си, — ще бъда зрял. Ще се влюбя в някоя танцьорка, както всички останали.

Въпреки всичко не се отказа от опитите си. Майка му искаше да го види женен, пък и сега той можеше спокойно да си го позволи — вече притежаваше правото да провежда банкови операции и годишният доход само от заплатата му възлизаше на двайсет и пет хиляди долара. Идеята беше приемлива; когато приятелите му — Ансън прекарваше повечето от свободното си време в кръга, който си бяха създали с Доли — вечер се затваряха зад стените на семейните огнища, той вече не изпитваше радост от свободата си. Даже се замисли дали нямаше да е по-добре, ако се беше оженил за Доли. Дори и Пола не беше го обичала колкото нея и в самотния си живот той бе разбрал колко рядко човек среща истинската любов.

Точно когато беше започнало да го обзема това настроение, до ушите му достигна тревожен слух. Леля му Една, жена почти на четирийсет години, поддържаше открита връзка с някакъв разпуснат млад пияница на име Кеъри Слоун. Всички знаеха за това освен чичо му Робърт, който от петнайсет години насам не преставаше да изнася дълги речи по клубовете и да вярва сляпо на жена си.

Ансън чуваше непрекъснато за тази история и му ставаше все по-неприятно. Предишното чувство към чичо му донякъде се възвърна, това чувство не беше само лично — Ансън отново се намираше под въздействието на онази семейна солидарност, върху която се градеше неговата гордост. Вътрешното чувство му подсказваше: най-важното в случая беше, че с чичо му не бива да се подиграват. За първи път щеше да се намеси, без да са го молили, но доколкото познаваше характера на леля си Една, той чувстваше, че може да оправи нещата много по-добре, отколкото един районен съдия или чичо му.