![Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/8/kolekcinert-na-kosti-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
Шварци тържествено пристъпи напред; по-малкият плъх се шмугна обратно сред събратята си. Шварци спря. Тръгна отново. Два метра, метър и половина.
Метър.
Монеле остана напълно неподвижна. Не смееше да диша, за да не го подплаши.
Шварци спря. Отново тръгна. Пак спря. На половин метър от главата ѝ.
„Не мърдай!“
С извит нагоре гръб, с оголени жълтокафяви зъби, той измина още една педя и спря. Седна, потри предните си лапички, тръгна отново.
Монеле Гегнер се престори на умряла.
„Още десет сантиметра. Vorwaerts!221 Хайде!“
Плъхът най-сетне се доближи до лицето ѝ. Миришеше на помия, на нафта, на изпражнения, на мърша. Подуши я, мустаците му я погъделичкаха по носа. Най-сетне плъхът започна да гризе тиксото.
Това продължи пет минути. Един друг плъх се втурна напред и впи зъби в глезена ѝ. Монеле затвори очи, опита се да преодолее болката. Шварци прогони натрапника, изправи се на задните лапи и я заоглежда.
„Vorwaerts, Шварци! Хайде!“
Той отново се приближи. Бавно. Сълзи потекоха по бузите ѝ. Монеле с отвращение му предостави устата си.
„Гризкай, гризкай... Хайде!“
Плъхът проби тиксото и започна да ръфа все по-големи парчета. Монеле вече долавяше зловонния му дъх. Шварци издърпваше късчетата пластмаса с уста и алчно ги събираше в предните си лапки.
„Достатъчно ли е голяма дупката?“ - зачуди се Монеле.
Сигурно бе достатъчна. Не можеше да издържи повече.
Тя бавно надигна глава. Шварци премигна и любопитно източи шия напред.
Монеле разтвори уста и чу благословения звук на разкъсано тиксо. Вдиша дълбоко. Отново може да диша!
И да вика!
- Bitte, helfen Sie mir! Моля, помогнете!
Шварци отскочи назад, стреснат от неистовите ѝ писъци; дори изпусна скъпоценното си сребристо тиксо. Но не избяга много далеч. Спря и се обърна към нея, изправи се на задни лапи.
Монеле започна да рита стълба, за който бе завързана. Наоколо се разхвърча пръст, но дървото не поддаде и на милиметър. Тя закрещя до пресипване:
- Bitte! Помощ!
Виковете ѝ потънаха в шума от колите.
За момент настъпи тишина. След това Шварци отново се запъти към нея. Този път не беше сам. Гадната паплач последва водача си. Нервна, плашлива, но хипнотизирана от съблазнителния аромат на кръвта.
„Кост и дърво, дърво и кост.“
Райм кимна към монитора на хроматографския апарат:
- Мел, има ли нещо ново?
Купър бе пуснал втори анализ на остърганата от парчето дърво почва.
- Все същото. Страшно богато количество азот, излиза извън графиката.
Три различни проби и все същите резултати. Бяха направили и проверка за изправност на апарата. Купър се замисли:
- Толкова много азот... сигурно е някоя фабрика за амуниции.
- Такива има в Кънектикът, не в Манхатън.
Райм погледна часовника - 6:30. Колко бързо лети времето сега!. А колко бавно се бе влачило през последните три и половина години. Чувстваше се, сякаш не бе спал с дни.
Младият детектив се наведе над картата на Ню Йорк, като бутна настрана белия прешлен. Същият, който бе паднал на пода преди известно време.
Бе го оставил специалистът по гръбначни увреждания на Райм, Питър Тейлър, при една от първите им срещи. След като го прегледа, лекарят извади нещо от джоба си.
„Ето един амулет“- каза той.
Райм погледна отворената му длан.
„Това е четвърти шиен прешлен. Също като този на врата ти. Счупения. Виждаш ли малките израстъци? - Лекарят завъртя няколко пъти костта. - Какво ти идва на ум, като го погледнеш?“
Райм уважаваше Тейлър - защото не се отнасяше към него като към дете или към умствено изостанал, - но този ден не му беше до игри на асоциации. Не му отговори.
Тейлър продължи:
„На някои от моите пациенти им прилича на таралеж. Други казват, че им напомнял космически кораб. Или самолет. Или камион. На когото и да задам този въпрос, винаги го оприличава на нещо голямо. Никой не казва: „О, това е само парче калциев карбонат и магнезий.“ Защото на никого не му харесва мисълта, че нещо толкова обикновено превръща живота му в ад.“
Райм го бе погледнал скептично, но лекарят, който имаше голяма практика с паралитици, каза внимателно:
„Не ме прекъсвай, Линкълн.“
После приближи още повече прешлена до лицето му.
„Мислиш, че не е справедливо такова дребно нещо да ти причинява такива страдания? Забрави. Запомни само как е изглеждал преди злополуката. Спомни си доброто и злото в живота си. Щастието и скръбта... Почувствай ги отново. - Лекарят замълча, след това добави: - Но, честно казано, пред себе си виждам само един отчаян човек.“