Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

На когото и да се обаждаше, не успя да го открие. Очите ѝ потъмняха, след като никой не ѝ отговори от другата страна. Сакс вдигна поглед и забеляза, че Райм я наблюдава в огледа­лото. Обърна се с гръб. Затвори телефона и се върна в стаята.

В продължение на пет минути никой не проговори. Райм не притежаваше способността, която имат повечето хора, да се освобождава от психическото напрежение. Преди да се па­рализира, в нервни ситуации започваше да крачи напред-назад, което докарваше хората му до лудост. Сега очите му трес­каво кръстосваха картата на Манхатън. Сакс нервно се че­шеше под фуражката. Мел Купър спокойно записваше дан­ните за веществените доказателства.

Мобифонът на Селито иззвъня, всички в стаята подскочиха. Детективът вдигна слушалката, по лицето му се изписа усмивка.

-      Намерили са я! Един от отрядите на Хауман се нами­ра на пресечката на Единадесето авеню и Шестдесета улица. Чуват женски писъци отнякъде. Не могат да определят от­къде. В момента проверяват всяка постройка в района.

-      Тичай! - нареди Райм на Сакс.

Лицето ѝ посърна. Хвърли отчаян поглед към телефона на Райм, като че очакваше лично президентът да се обади все­ки момент, за да я освободи от задачата. После погледна Се­лито, който се бе навел над тактическия план на Уестсайд.

-      Амелия, вече загубихме една жертва - каза - Райм, - Това е прекалено много. Нямаме право да жертваме повече.

-      Ако я беше видял - промълви тя. - Само да беше ви­дял какво ѝ беше причинил...

-      О, но аз я видях, Амелия - отвърна спокойно той. - Видях какво е станало с Ти Джей. Виждал съм трупове, прес­тояли един месец на топло. Виждал съм какво прави поло­вин килограм С-4 с ръцете, краката и лицата. Работих при разследването на пожара в клуб „Хепи ланд“. Повече от осем­десет души изгоряха живи. Снимахме лицата им (или по-ско­ро това, което бе останало от тях), за да ги покажем на близ­ките им за идентификация. Защото никое човешко същество не може да мине покрай тези трупове, без да загуби разсъдъ­ка си. Освен нас. Ние нямаме друг избор. - Райм си пое дъл­боко въздух в опит да обуздае надигащата се във врата му болка. - Виж, ако искаш да оцелееш в тази професия, Аме­лия... Ако искаш да оцелееш в живота, научи се да не обръ­щаш внимание на смъртта. Забрави мъртвите.

Всички в стаята бяха прекратили със заниманията си и наблюдаваха Райм и Сакс.

Никаква ирония. Никакви учтиви усмивки от нейна стра­на. Опита се да скрие чувствата си. Очите ѝ станаха прозрач­ни като от стъкло. Гневът ѝ към него (неизмерим, както си го представяше Райм) я разтърси, лицето ѝ се изкриви от натрупаната отрицателна енергия. Сакс отметна червената си коса и грабна предавателя.и слушалките от масата. Преди да заслиза по стълбите, го погледна със смразяващи очи, ка­то му напомни, че няма нищо по-ледено на света от студена­та усмивка на красива жена.

И по някаква необяснима причина Райм си помисли: „Добре дошла сред нас, Амелия.“