Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Монеле лежеше неподвижно на една страна.

Очите ѝ се бяха нагодили към тъмнината и тя добре раз­личаваше гадините, които я заобикаляха. Едното от живот­ните особено привличаше интереса ѝ.

Кракът я болеше адски, но още по-нетърпима бе болка­та в ръката ѝ, дълбоко разрязана от ножа на убиеца. Не виж­даше дали раната кърви, защото ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. Но сигурно бе загубила много кръв: чувстваше се от­паднала, а ѝ цялата ръка лепнеше от гъстата течност.

Долавяше тихото стържене на малките нокътчета по бе­тона. Сивокафявите зверчета се плъзгаха в сенките. Плъхо­вете продължаваха да настъпват. Сигурно бяха поне сто.

Въпреки болката тя остана да лежи неподвижно, без да сваля очи от големия черен плъх. Шварци201, така го бе нарек­ла. Той вървеше най-отпред, поклащаше се наляво-надясно и я оглеждаше с интерес.

Преди да навърши деветнадесет години, Монеле Гегнер бе обиколила вече два пъти света. Беше се скитала из Шри Ланка, Камбоджа и Пакистан. Из Небраска, където жените гледаха обеците на веждите ѝ и голите ѝ гърди под фланел­ката с презрение. В Иран, където на мъжете им потичаха лиги при вида на голите ѝ ръце. Бе спала в градските паркове на Гватемала и беше прекарала три дни във въстанически отряд в Никарагуа, когато се загуби в джунглата.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

„Mein Gott!“

И най-много я плашеше това, което бе решила да напра­ви.

Един плъх изтича съвсем близо, малък, кафяв, стрелна се напред, после отстъпи, после - отново напред с няколко сантиметра. Плъховете са гадни, защото приличат повече на влечуги, отколкото на бозайници. Гол нос, гола опашка. И тези зловещи червени очички.

Отзад идеше Шварци, с големина на коте. Изправи се на задните си крака и се загледа в това, което явно най-много го привличаше.

Малкият плъх нападна. Изприпка на малките си крачета и без да обръща внимание на сподавения ѝ писък, се хвърли към крака ѝ и откъсна парченце месо от раната. Болката бе непо­носима. Монеле изпищя - от болка, но и от ярост. „Не искам теб!“ Успя да го стъпче. Плъхът се загърчи в конвулсии.

Друг се втурна към врата ѝ, откъсна парче кожа и отско­чи назад. Погледна я, размърда нос, като че се облизваше след вкусната хапка.

„Dieser Schmerz212!... “

Монеле потръпна. Dieser Scmerz! Каква болка! Отново застина неподвижно.

Гризачът се приготви за нова атака, но изведнъж се из­върна и избяга. Шварци най-сетне излезе пред събратята си. Най-после се бе осмелил да пристъпи към целта.

„Добре, добре.“

Точно него чакаше. Защото той не проявяваше интерес към кръвта или месото ѝ, от почти двадесет минути наблю­даваше съсредоточено сребристото тиксо върху устата ѝ.