Света троица [Войните на Розите-2]

Лицето на Дери се разтегли в усмивка, като чу това; той поклати глава.

— Опасявам се, че детството ми е било малко по-малко… благородническо, милорд, но продължете.

— Пих твърде много медовина и бира, разбира се, и си спомням как се натисках с една девойка, дето настояваше първо да ѝ платя, преди да ми позволи да я положа на земята. В по-голямата си част нощта ми се губи, но си спомням една циганка и шарената ѝ шатра. Тя ми гледа на ръка в тъмното, докато шатрата ѝ се люлееше наоколо ми и едвам се удържах да не повърна.

Погледът му се изцъкли, потънал в спомените, а Дери скръсти ръце.

— И ви окрадоха сигурно? Или пък това беше момичето във високата трева? — подсказа му той.

— Боже мой, не бях чак толкова пиян. Не, тя ми каза, че Съмърсет ще умре в двореца, не на бойното поле, не от настинка или болест. Аз не ѝ бях казал името на баща ми, Дери, макар че тя го знаеше.

Дери погледна към пръстена печат, който украсяваше ръката на херцога, и който носеше герба на семейството му.

— Такъв им е занаятът, да внимават за знаци, милорд. Убеден сам, че ви е взела парите заради хубави обещания и е казала почти същите неща и на следващия си клиент.

— Не вярваш в такива неща, тъй ли? Оттогава насам съм се бил в десетина военни акции и дори не сам бил раняван, Дери. Без драскотина. Дори не съм боледувал, а познавам поне дузина маже, дето умряха без време, не, две дузини, дето се потяха и предадоха Богу дух от някакъв бич, който им съсипа телата. Разбираш ли ме? Живял сам омагьосан живот, докато другите умираха около мен. И знаеш ли защо — Съмърсет се наведе към него с блеснали очи и му довери тайната си. — Никога не съм пътувал до Уиндзор, нито веднъж за трийсет години. Това е личната резиденция на краля, най-голямата в страната. Кой друг замък бе могъл да бъде „двореца“ от предсказанието, виждаш ли?