Войната срещу рулите [bg]

Вселената около Пътя потръпваше от звуци. Но накъдето и да погледнеше Диди, нямаше никакъв вход, в който да надзърне, никаква сграда, която да преброди с широко отворени от удивление очи. Никъде нямаше звук, който да не изчезва бързо. Не се доближиха нито веднъж до нещо, което дори слабо да наподобява вентилатор от бариерен тип. Дори да имаше някаква заплаха за рулите, тя не беше очевидна. Всички врати бяха широко отворени. Надяваше се, че атмосферата в някое затворено помещение би могла да е смъртоносна за врага, но не и за него. Нямаше обаче никакви затворени помещения.

Най-лошото от всичко бе, че нямаше никаква следа от човешко създание, което да може евентуално да го защити от рулите или дори да заподозре тяхното присъствие. Ех, ако можеше да е сигурен, че тези две момчета са рули. Или че не са. Ами ако, да речем, те носеха някакво смъртоносно оръжие, което да е способно да причини огромни повреди на Кораба?

Приближиха се до една сграда, разположена на половин квадратна миля и у Диди внезапно се появи надежда. Спътниците му не възразиха, когато той мина през огромната врата и стъпи върху някаква издигната пешеходна пътека. Под тях имаше бездна. Диди погледна надолу към огромните слабо светещи кубоподобни конструкции. Горната страна на най-високия куб беше поне на четвърт миля от пътеката и това разстояние бе запълнено с етажи от пластмаса, така кристално прозрачни, че само проблясването на места разкриваше наличието на безброй слоеве твърда материя, защитаваща света отгоре от огромните атомни реактори.

Наближиха средата на пътеката и Диди видя, както се бе надявал, че в една малка прозрачна конструкция, издадена от металната част, има някой. Беше жена. Четеше. Когато тримата се приближиха, тя вдигна поглед.

— Търсите звука ли? — попита жената приятелски — Аз съм от Чувствителните — просто в случай, че не знаете.

Другите момчета мълчаха. Диди каза, че знае. На Игралната площадка му бяха разказвали за Чувствителните. Те можеха да предугаждат изменения в потока на атомните реактори. Той си спомни, че това се дължеше на контролираното съдържание на калций в тяхната кръв. Чувствителните живееха до много дълбока старост — сто и осемдесет години, — но не поради работата, която вършеха, а защото можеха да реагират на калциевите подмладяващи процеси.