И за Америка като за Америка

Момичето беше с толкова големи и красиви очи, че просто онемях… Толкова красива индийка нито съм сънувал, нито съм виждал… Беше облечена светски — в панталони, с тънки терлички, с още по-тънка блузка…

На светлината тази част от хола се оказа нещо съвсем различно. Половината от метала, който можах отподир да огледам около себе си, беше сребро… А ония там чирепи, които така презрях на влизане, се оказаха огромни златни композиции — толкова злато, колкото само върху тези няколко сандъка имаше, да беше се кротнало в нашето национално съкровище… Къде съм, наистина?… Какви са тези хора?… Как стана така, че се топнах от студено в топло. И къде изчезна домакинът с простичкия си панталон или и това ще се окаже някаква игра… Момичето седна на фотьойла срещу мене и много топло и предразполагащо каза: «Татко се извинява… Ще закъснее с петнадесетина минути… Заседанието в общината продължило повече от предвиденото… Аз ще ви правя компания, докато дойде. Нали не възразявате…»

Да казвам ли какви огньове минаха през тялото ми и колко пъти се напопържах, задето се писах тъй набързо познавач на бедно и богато, на мизерия и лукс. Оказал се бях не в бедна, а в безкрайно богата къща, в каквато скоро, много скоро ще разбера, кракът ми не е стъпвал, нито някога повече ще стъпи. Смущението ми е толкова дълбоко както от красотата на момичето, така и от килограмите на онова злато, което е натрупано на три-четири метра оттук, че не смея да помръдна. Не зная, милият аз, как се приказва в такава къща, как се стои… Уж минавам за човек, пообиколил света, а тук защо ми пресъхнаха устата, защо се такъв вцепених? Като ледено кристалче се стопи всичкото ми самочувствие. И да скривам сега, и да премълчавам, че от мене не остана нищо, ще се забележи и от кораб, ако сега в океана минава такъв. Добре, че оня, на когото предвидих неизбежна гладна смърт, иде пак… и как, мислите, иде… Иде и носи тежка табла. А в таблата — водка: «Смирноф», «Руска», «Горби», «Финландска». И не както е бивало досега, по десетина грама, колкото да подмокрят дъното на чашата, а цели-целенички бутилки. Иде ми да скоча и да ти погаля. Тях по-напред, после — него… Ще скоча, ако смея да пошавна… До тях уиски — американско, английско, шотландско. До уискито — бяло вино, френско, до него — червено, калифорнийско… И бутилка някаква с италиански ликьор се мъдри върху таблата. Ето, една от тия бутилки ще ми умие очите пред това момиче — една чаша да дръпна, и ще ме видиш ти мене аз ли съм… Ще видиш ти чак толкова ли нямам самочувствие, смущавам ли се от такива незаконно забогатели американци. Минутка само… Соча бутилката «Смирноф», зад гърба на човека се подава жена, тя носи чашите, леда, газираната вода — «Ако джентълменът желае»… Джентълменът е по чистото питие… Налива ми индиецът чашата и чака да дръпна ръката си. Няма да я дръпна, бате. Налей, налей по-ячко, няма да обеднееш… Ха бакалъм. Спрях го някъде високо над средата на чашата, от кумова срама…