И за Америка като за Америка

— О’йес!… Дядо ми е роден в Кавала… Вие били ли сте в Гърция, сър?…

— О’йес… — бия на американско и аз…

— Харесва ли ви Гърция?

— Божествена е — казвам…

— Аз също много я харесвам, сър…

Гъркът рязва от същия онзи суджук две тънки парченца, отваря бутилка (познайте какво) — «Тракия», «мейд ин Бългерия», прибавя малко сиренце — бяло, котленско сирене, налива чашата ми.

Пия и благославям американеца от гръцки произход. И се радвам, че балканската сянка държи влага чак тук, на другия край на земята…

Ала в същото това време отправям недотам благопристойни послания към своята високоразвита индустриално-аграрна държава.

Кремиковци! Девня! Радомир! Правешки бабаитлъци! Смрад и пушеци!

Ето каква трябва да бъде България! Ето какво трябва да произвежда.

Та търся аз, като ходя из тази земя, оная стъклена, алхимична паничка, в която дядо господ слага китайци и корейци, японци и англичани, върти ги и ги омесва, после им запали огън, та ги досвари, и се получава нещо, което никъде по света го няма. Като го остави да изстине и да се подкваси всичкото това чудо, ето ти американеца, ако някой изобщо може да ти каже какво точно е той. Кожата същата, каквато е била на предците, лицето — същото, някои от обичаите — същите, езикът, едно на друго — и той, а духът, трудовите навици, начинът на живот — вече други.

Ай ем америкън!

И разбрах, докато се питах и си отговарях, струва ми се, нещо много съществено. Само бедните и гладните народи са потънали в политически, национални или религиозни страсти.

Богатството няма националност, няма религия!

Много фалове направих една вечер от това, че все ги мислех тези японци, китайци или индийци за японци, китайци и индийци…

В програмата ми беше записано: «Вие сте поканен от д-р Маруах и съпругата му на вечеря в 19 ч. Адресът е: …» Четох името, зверих се… нищо определено не ми казва, освен това «доктор», което ми дава една малка и все пак твърде неясна картина. В програмата още пише, че пътят до къщата на доктора е час, час и петнадесет минути с кола.

Тръгнах по-рано, пътят вървеше все покрай океана и тази част на Калифорния е може би най-хубавото място в Америка. Океанът, който с такова нетърпение очаквах да видя, тихо лежеше отпреде ми. Водите му кротко галят брега на огромния Лос Анжелос, по цялото му протежение са израснали високи средиземноморски дървета, кипариси преди всичко. Те пък предават усещането, че не си в Америка, а в Малта или в Гърция. По брега на океана — плажове, по плажовете — тичащи хора, други тук-там са полегнали върху дървени скари. Още е зима, макар че слънцето вече се усеща, тук зимата е като нашата напреднала пролет. Къпещи се обаче няма, или поне аз не сварих да ги видя.

Хубаво, много хубаво… Къщите и хотелите, едно на ръка, булевардът чист, тревата вече зелена, кипарисите като току-що излезли от бръснар — подстригани като новобранци. Оттук като хвана пътя, зная, че ще ме заведе там, където е къщата на доктора. По този път обаче не съм минавал. А обичам, както всеки, мисля си, обича, крайбрежните пътища. Гледам картата, по пътя ми се редят едни имена, претоплям се от радост — къде съм?… Над мене, по на юг, все по този път, е Сан Диего. Нещо съм чувал, нещо съм чел за него, фантазии бродят всякакви из главата ми. Възбуждащи са имената на тия далечни градове, в които не си бил, а дали в учебник по география, дали във филм или в приятелска приказка, градът се е докоснал до теб, станал е някак си твой… Ето Санта Моника. Тук, в тази Санта Моника, трябва да хвана пътя по крайбрежието. Гледам картата, идат още такива имена. Санта Барбара, Санта Мария, целият поменик на светиите си е турил испанският бог по това крайбрежие. И на светийките си също… Те ли не знаят къде да си изберат да живеят. Санта Круз! Какво пък за него зная, откъде съм го чувал. По-нататък са Сен Луис, Сен Джонс, Сан Франциско! А малко по-нататък идат Монтърей, Салинас! Прочитам и изтръпвам… За тях вече зная… Нима са толкова близко, нима ще ги видя?…