И за Америка като за Америка

На всичко отгоре трябва да следя и номерата… Целият този може би най-дълъг крайбрежен булевард, който достига чак Сан Франциско и още продължава, е все така… Тук-таме някъде се покаже незастроено място, заливче синне пред мене, покаже се водата — дълбока, спокойна и тиха. Отговаря си на името океанът, няма що. Нито веднъж не го видях да се размърда, да надуе дробовете си, да подхване платната на лодките, кротко пасящи по синята му покривка. Водата е равна и заспала, като че ли не е вода, а много голямо платно, с което е загърната тази земя. После пак се появяват скритите в зелено сгради и колите, спрени до тях. Ако се гледа брегът откъм водата, той е осветен и ошарен така, че прилича на най-фантастична картина от стъкло, алуминий, тухли и светлини — зелени, червени и какви ли не още… Има си хас моят човек, който ме е поканил на гости, да се окаже фукара и да е купил някоя къщурка някъде из лозята. И да ме кани мене и други такива като мене, белким и той с нещо влезе в окото на комшиите… Ама късмет ще извадя, ха…

Така излиза — засичам една стрелка, която сочи надясно. Високо на един баир, доста далеко от водата, се виждат сгради… Моят късметец пак не ме забрави както се вижда… Такъв ще да е, вече не се съмнявам, и моят американец — фукаричка…

Спирам пред къщата, отпреде ми на минутата се появява домакинът — една доста дръглива физиономия, облечен е в простичка риза, едно на друго, такива му бяха и гащите. Гледам лицето му, на индийско бие. Досега само индиец не бях стъпквал по пътя си. Хвана ме яд — къде съм тръгнал да бия този път, заради този оглозган индиец, паяжинясал от глад… Че на всичко отгоре, вместо да ми удари едно темане, ми нарежда къде да сложа колата си, като че тая поляна отпреде ми е паркинг пред НДК, сакън да не сбъркаш къде си спрял и да заемеш мястото на някой член на Политбюро… Е, ще спра, където ми казва. Аз съм човек от социалистическия свят, с нареждания и команди къде да си паркирам колата, къде душата, къде мисълта няма да ме учудиш! Вървя след него, той ме въвежда в една широка стая, натрупана от двете страни с разни малки скулптурки, както ги гледам — глинени. И много! Не е, да речеш, сложил върху един сандък една-две, както слагат хората, а чак го е затрупал. Преддверието, през което минаваме, е полутъмно, но безвкусицата, когато я има, се вижда и на тъмно. От другата ми страна пак такива сандъци, и те с такива богове — от глина, дебели, тлъсти, разпльоскали се върху сандъците. Къде съм виждал подобни скулптури? — В Китай, в Зимния дворец!… На простотия на квадрат ми мирише тая къща, но друг изход нямам — дошъл съм вече… Завиваме вдясно, още един такъв сандък, и той затрупан — оттук нататък вече е по-широко. Канапе, масичка отпреде му, отстрани още столове и фотьойли. Тук малко по бива. Индиецът мърмори нещо — ала да си кажа, тоя тюрлюгювеч, в който ме въведе, толкова ме потисна, че дори не го слушах… На всичко отгоре ме остави сам, запиля се нанякъде… Вдясно се отвори врата, на вратата застана момиче… И първото нещо, което каза, беше: «Ама защо държиш човека на тая светлина?» И натисна ключа. От този момент, точно както става в приказките, се озовах в друг, съвършено различен и непознат за мене свят…