Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Тя кимна.
— Добре тогава. Сарис е тук. Той ще ни заведе до тронната зала.
— Сигурен ли си? — тихо попита Гарион.
Айсус измъкна изпод робата, която беше навлякъл на улицата, дълъг остър нож.
— Гарантирам. Само ми дайте малко време. След това влезте и затворете вратата. — Като каза това, Айсус отвори вратата и се вмъкна вътре безшумно като котка.
— Какво… — извика някой отвътре с тънък глас. След това настъпи плашеща тишина.
Гарион и Поулгара бързо влязоха и затвориха вратата. Един мъж седеше до масата с очи, пълни със страх, а острият връх на ножа на Айсус беше опрян на гърлото му. Той носеше тъмночервена копринена роба и беше пребледнял от страх. Бузите му бяха нездравословно дебели и висяха, а уплашените му очички бяха малки като на прасе.
Айсус му говореше с вледеняващо спокоен глас и подчертаваше думите си, като натискаше ножа до гърлото му.
— Това е урго-нож, Сарис. Не го усещаш когато влиза, но като излиза, вади всичко навън. Няма да викаш, нали?
— Н-не — заекна Сарис с писукащ глас.
— Знаех, че ще ме разбереш. Виж сега какво ще направим. Тази дама и нейният млад приятел искат да си поговорят с кралицата, така че ти ще ни заведеш до тронната зала.
— С кралицата? — ахна Сарис. — Никой не може да я посети без позволение. Аз… аз не мога да направя това.
— Този разговор върви трудно. — Айсус погледна Поулгара и учтиво попита: — Бихте ли си обърнали главата, милейди? Гледката на излизащ от ушите мозък действа лошо на някои хора.
— Моля ви — проплака Сарис. — Не мога. Кралицата ще ме убие, ако ви заведа в тронната зала, без да съм извикан.
— А аз ще те убия, ако не ни заведеш. Чувствам, че това не е от добрите ти дни, Сарис. Хайде, ставай. — Убиецът издърпа дебелия мъж от креслото. Излязоха в коридора.
— И без хитрини, Сарис — предупреди го Айсус. — Не забравяй, че съм точно зад теб.
Двамата снажни пазачи пред тронната зала се поклониха с уважение на главния евнух и отвориха тежките врати.
Тронната зала на Салмисра не беше променена. Огромната статуя на Иса — змийския бог — се мержелееше на една платформа в дъното. Кристални лампи, окачени на сребърни вериги, слабо осветяваха помещението, а двадесетина плешиви евнуси, облечени в червени роби, бяха коленичили на лъснатия под, готови да повтарят с обожание думите и фразите на кралицата. Даже огледалото в златната рамка все още стоеше на пиедестал до трона, приличащ на легло.
Самата Салмисра обаче беше доста променена. Вече не беше красивата чувствена жена, която Гарион беше видял първия път, когато го доведоха при нея. Сега лежеше на трона и се извиваше вълнообразно. Блестящите й люспи святкаха на слабата светлина, а плоската й глава се крепеше на дълъг тънък врат. Златната корона блестеше над мъртвите й очи.
Тя им хвърли един поглед и се обърна отново да наблюдава отражението си в огледалото.
— Не съм те викала, Сарис — прошепна тя със сух глас.
— Кралицата говори на главния евнух — повториха в унисон двадесетината гологлави мъже, коленичили пред трона.
— Прости ми, вечна Салмисра — примоли се евнухът и легна на пода пред трона. — Бях принуден да доведа тези странници. Те заплашиха, че ще ме убият, ако откажа.
— Тогава трябваше да умреш, Сарис — изсъска змията. — Знаеш, че не обичам да ме притесняват.
— Кралицата е притеснена — повториха половината евнуси.
— А! — каза другата половина със злобно задоволство.
Салмисра извъртя леко главата си, за да фиксира очите си върху Айсус.
— Струва ми се, че те познавам — каза тя.
Едноокият се поклони.
— Аз съм Айсус, ваше величество — отговори той. — Убиецът.
— Не искам да бъда обезпокоявана сега — каза му змийската кралица с безчувствен глас. — Ако това значи, че ти трябва да убиеш Сарис, моля те да го изведеш в коридора и да го направиш там.
— Няма да те притесняваме за дълго, Салмисра — каза Поулгара и свали качулката от главата си.
Главата на змията бавно се обърна, раздвоеният й език се стрелна във въздуха.
— А, Поулгара — изсъска тя без видима изненада. — Измина доста време от последното ти посещение.
— Няколко години — съгласи се Поулгара.
— Вече не броя годините. — Смъртоносният поглед на Салмисра се обърна към Гарион. — И Белгарион е тук. Виждам, че вече не си момче.
— Не — отговори той, борейки се с неволните тръпки.
— Ела по-близо — прошепна тя. — Едно време ме смяташе за красива и копнееше да те целуна. Искаш ли сега ти да ме целунеш?