Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Поул, трябва да се върнем на другия бряг преди изгрев слънце.
— Няма да се задържам, татко, но трябва да ида до двореца.
— До двореца?
— Зандрамас е отишъл в Черек, където никой ангарак не е допускан от дните на Мечото рамо. Салмисра е уредила това, а също и бягството му от Острова на ветровете след отвличането на бебето на Се’Недра. Искам да знам защо.
— Малко сме притиснати от времето, Поул. Не може ли това да почака?
— Не мисля, татко. Трябва да знаем какво друго е уредила. Не бих искала някой батальон нийсански войници да ни последва през джунглата.
— Може би си права.
— Ти отиваш в двореца? — попита я Гарион.
— Трябва, скъпи.
— Добре. — Той изпъна рамене. — Тогава идвам и аз.
Тя го изгледа продължително и каза:
— Настояваш ли?
— Да, лельо Поул, настоявам — твърдо каза той.
Тя въздъхна и каза:
— Колко бързо порастват.
След това се обърна към Айсус и го попита:
— Ще ни заведеш ли до двореца?
Едноокият кимна и каза:
— Разбира се. Ще обсъдим цената по-късно.
— Цената?
— Нищо не е даром. Тръгваме ли?
Беше почти полунощ. Айсус изведе Поулгара и Гарион от къщата на Дроблек и тръгнаха по една тясна уличка, която миришеше на разлагащи се боклуци. Продължиха по няколко подобни извиващи се улички, като понякога минаваха направо през къщите, за да излязат от една улица на друга.
— Как знаеш коя къща е отворена? — шепнешком попита Гарион, когато излязоха от една висока тясна къща в долния квартал на града.
— Това ми е работата — отговори Айсус и се огледа. — Приближаваме двореца. Улиците в тази част на града се патрулират. Изчакайте тук за момент. — Той пресече внимателно улицата, отвори една скрита врата и влезе в къщата. След малко излезе с две копринени роби, две копия и два медни шлема. — Ще трябва да облечем това — каза той на Гарион. — И ако нямате нищо против, милейди, дръпнете качулката си над лицето. Ако някой ни спре, оставете ме да говоря.
Гарион облече робата, нахлупи шлема и взе едното копие.
— Набутай косата си под шлема — каза му Айсус и тръгна смело напред. Явно вярваше на дегизировката повече отколкото на потайността.
Още на следващата улица ги спряха половин дузина въоръжени мъже.
— По каква работа сте тук? — попита началникът на патрула.
— Съпровождам една посетителка до двореца — отговори Айсус.
— Каква посетителка?
Айсус го погледна с отвращение.
— Не би искал да пречиш, нали, капрале? Този, когото ще посети тази жена, няма да хареса това.
— И кой е той?
— Е, това вече е много глупав въпрос. Ако приятелят на тази жена разбере, че съм ти казал, и двамата ще ни хвърлят в реката.
— Как мога да знам, че ми казваш истината?
— Не можеш, но наистина ли искаш да знаеш?
Изражението на капрала стана малко нервно.
— По-добре продължавайте — каза той накрая.
— Бях сигурен, че ще разбереш — отбеляза Айсус и дръпна грубо ръката на Поулгара. — Хайде, тръгвай!
Когато стигнаха края на улицата, Гарион се обърна. Войниците все още ги гледаха, но не ги следваха.
— Надявам се, че не се обидихте, милейди — извини се Айсус.
— Не — отговори Поулгара. — Ти си много изобретателен.
— За това ми плащат. Ще минем оттук.
Стената на двореца на Салмисра беше много висока, изградена от големи, грубо издялани каменни блокове, престояли векове в този влажен град до реката. Айсус ги поведе в плътната сянка под стената до една малка желязна врата. Забави се за момент с ключалката, а после внимателно отвори вратата и измърмори:
— Да вървим.
Дворецът беше лабиринт от слабо осветени коридори, но Айсус сигурно ги поведе напред. Когато излязоха в главния коридор, който водеше към фоайето в центъра на двореца и където светлината беше по-силна, видяха гротескната фигура на един евнух. Той се клатушкаше със сковани крака и невиждащ поглед. На устата му се беше залепила глупава усмивка, а тялото му потръпваше в спазми. После минаха покрай една отворена врата и чуха някой да се кикоти — не беше ясно мъж ли е, или жена.
Едноокият спря пред една врата, взе една опушена лампа от нишата до нея и каза:
— Ще трябва да минем оттук. Внимавайте. Тъмно е, а по пода има змии.
Наистина беше тъмно и миришеше на мухъл. Гарион почти чуваше глухото съскане на змиите, които се търкаха една в друга в ъглите.
— Сравнително безопасно е — каза Айсус. — Хранени са днес, а това ги прави мързеливи. — Той спря пред една врата, отвори я и се огледа. — Почакайте.
Гарион чу гласовете на двама мъже и стъпките им, които се отдалечаваха.
— Чисто е — каза спокойно Айсус. — Да вървим. — После ги поведе по слабо осветения коридор до една полирана врата и като погледна Поулгара, каза: — Сигурна ли сте, че искате да видите кралицата?