Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Милейди — каза Конесестра Конал. — Изтървахте си тези неща.
Мирима ги взе в една ръка.
— Ерин Конал, добра среща! — поздрави Боренсон. — Не бях чул, че си тук.
— Дойдох вчера — каза Конесестра Конал. — И нямах никакво по-интересно занимание, освен да гледам гниещата глава на халата, която довлече на съмване.
— Двамата сте се срещали? — попита Мирима.
— Един-два пъти — колебливо отвърна Боренсон. — Старият крал Ордън беше приятел на майка й, така че се отбивахме в палата й на път през Флийдс.
— Радвам се, че те виждам — каза Ерин и сведе глава като свенлива дама.
Това никак не се хареса на Мирима. Никак не й харесваше мисълта, че двамата се познават и че Конал е привлечена от мъжа й. Затова го попита грубо:
— Знаеш ли, че иска бебета от теб?
Боренсон изсумтя изненадано и лицето му почервеня.
— Ааа… ами разбира се, че ще иска да ми има децата. Коя коневладетелка няма да иска? — Говореше като на тълпа приятели на чашка. После замълча, сякаш усетил, че е избързал с отговора, и добави на шега: — Но, разбира се, ние с теб няма да й дадем скъпите си дечица, нали, миличко?
Мирима се усмихна със стиснати устни.
Върховният маршал
Боренсон се извърна настрана, съжалил, че няма как да избяга от жена си. Не посмя да я попита нито какво прави с този лък, нито защо е с Ерин Конал.
За щастие, налагаше се да си разчисти нещата от полето за следващия двубой, така че отиде при коня си и го поведе заедно с двете жени към Върховния маршал.
Върховният маршал беше потънал в тих разговор с принца. Но Боренсон, разбира се имаше два дара на слух, така че хвана края му.
— Кажи на баща си да задържи проклетите си пари — шепнеше Върховният маршал. — Армиите ми няма да зимуват в Кроудън, ако това момче наистина е Земния крал. Ще ги пратя където потрябва.
— Разбира се, разбира се — отвърна с почти умолителен тон Селинор. После вдигна очи и видя, че Боренсон идва към тях.
Боренсон се усмихна и извика:
— Принц Селинор, сър Скалбейрн, позволете да ви представя жена си.
Върховният маршал кимна за поздрав, а принц Селинор само огледа одобрително Мирима от главата до петите.
— Отивам да си взема коня — каза Селинор и се обърна. Докато минаваше, Боренсон подуши силната миризма на алкохол, лъхаща от него. Селинор тръгна през тълпата към северния край на арената.
— За какво беше всичко това? — попита Боренсон Върховния маршал. Гледаше го в лицето. Скалбейрн се извисяваше над него като мечок. — Каква беше тая приказка за зимуване в Кроудън?
Върховният маршал го изгледа продължително, сякаш преценяваше колко да му каже. Явно това, което имаше да каже, не беше нещо, което кралят на Южен Кроудън Андърс държеше да се разчуе. Но Върховният маршал беше корав мъж и като че ли не го интересуваше какъв ефект ще имат думите му.
— Преди четири дни в Белдинук ме стигна вестта за нападението на Радж Атън тук. Но ми я донесоха пратениците на крал Андърс, който ме помоли да заведа Праведната орда на свободните рицари в Южен Кроудън. И донесоха пари, с които да платят пътя. Доста пари. Замириса ми на подкуп.
— Иска да подкупи рицарите на честта?
— Мога да разбера притеснението на Андърс — продължи Върховният маршал. — Кой крал не би поискал свободните рицари да лагеруват във владението му, когато войските на Радж Атън се движат наоколо? Всъщност ходът му ми се стори логичен. Но вместо това подгонихме Радж Атън в планините и наредих на хората ми да го преследват. Но като стигнах снощи Кроудън, разбрах, че Андърс все още държи войската ни да остане там, пренебрегвайки по-голямата заплаха за Мистария. Синът му току-що настоя да спазя договора ни, поне засега.
— Какво ще направите?
— Андърс ще побеснее. Връщам му златото — поне по-голямата част.
— Андърс, изглежда, е страхливец — каза Боренсон.
При тези думи черните очи на Върховния маршал блеснаха опасно.
— Не го надценявайте. По-лош е и от страхливец.
— Тоест?
— Той иска войските ми, и то на всяка цена. Един страхливец щеше да ги иска за защита. Но докато пътувах към Кроудън, си мислех — ами ако се страхува не от Радж Атън? Ако всъщност се страхува от Земния крал?
— От Габорн? — стъписа се Боренсон. Не можеше да си представи, че Андърс ще се бои от момчето.
— На границата намерих доказателство. Крал Андърс беше поставил войски на пътя и беше забранил на всички селяни и дори на търговците да влизат в Хиърдън. Бойците му обявяват Габорн за самозванец и говорят, че е пълно губене на време хората да идват да го гледат, и че това е против интересите на Андърс.