Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Ако Андърс няма интерес сам да разбере истината — каза Боренсон, — това е едно. Но да забранява на хората си да идват? Това е зло.
— Погледни на нещата от негова гледна точка — каза Скалбейрн. — Земен крал не е имало от две хиляди години. Във времената на Ерден Геборен той е бил зачитан като единствен и истински крал на целия Роуфхейвън. Но оттогава по-низши хора са се обявявали за крале и така земята е била разпокъсана. Какво ще стане с Андърс, ако хората се вдигнат и предложат да служат на Дома Ордън? Дали ще се задоволи с положението си на дребен лорд? Или ще бъде приканен да се поклони и превие коляно като някой прост селяк? Ти и простите люде можете да мислите, че е чудесно да има Земен крал, но запомни ми думата: ако Андърс можеше да убие момчето още сега, не би се поколебал. И той не е единственият владетел в Роуфхейвън, който би го направил.
— Проклятие — прошепна Боренсон и се огледа. Мирима и коневладетелката бяха достатъчно близо, за да чуят всичко, казано от Върховния маршал.
— Майка ми твърди, че ако изобщо по наше време бъде въздигнат Земен крал, то той ще дойде от Дома Ордън — каза коневладетелката Конал. — Помоли ме да проверя дали той наистина е Земния крал и ако е, да му предложа подкрепата на клановете.
— Аз също — заяви Върховният маршал. — Стига да е Земния крал.
— Но той е — настоя Мирима. — Десет хиляди души при Лонгмът видяха как духът на Ерден Геборен го короняса. А аз лично съм чувала заповедите на Габорн в ума си.
— Срещнах го тази сутрин — каза Ерин на Скалбейрн — и разбрах истината. Аз ще го подкрепя.
— Да, но крал Андърс осмива приказките за коронясването му като брътвеж на обладана от привидения войска — възрази Върховният маршал Скалбейрн. — Изтъква, че е присъствал Земният пазител Бинесман и че този стар вещер може да има пръст в някакво мошеничество.
— Това са мерзки злословия — възмути се Мирима.
— Да, но Андърс може да вярва, че е така — каза Скалбейрн. — Той изтъква, че собственото му родословие е точно толкова истинско, колкото и на Ордън, и че е напълно възможно Земния крал да се пръкне от неговия род.
— Ще провъзгласи принц Селинор за Земния крал? — удиви се Конесестра Конал. — Селинор пияницата? Много тъжни неща съм слушала за него.
— Разбира се, че не — подсмихна се Върховният маршал. — Защо Андърс ще изтиква напред сина си, след като толкова обича себе си?
Боренсон се изсмя презрително.
— Мисля — продължи Върховният маршал, — че синът му не е нищо повече от пионка. Момчето дойде тук уж за да предложи меча си в кралската гвардия, като син на някой дребен лорд. Но приказва повече като шпионин по поръчка на баща си. Само го послушайте като се върне!
— Кажи ми тогава — попита Боренсон, — ако Земния крал призове мъжете ви на битка, колко можеш да доведеш?
Върховният маршал изпръхтя и тъмните му като кремък очи примигаха.
— Ако доведем всички? Броят ни понамаля. Праведната орда наброява около хиляда души конница и още осем хиляди стрелци, шест хиляди пиконосци, петстотин каменометци и, разбира се, към тях петдесет хиляди щитоносци и тълпа.
Върховният маршал не си направи труд да спомене качеството на бойците си. Неговата хилядна конница струваше колкото десет хиляди конници на всеки друг владетел, докато така наречените му „стрелци“ си бяха професионални убийци, които често навлизаха в опасна територия и можеха да изтрепят от засада цяла армия.
— Шшт — прошепна Мирима.
Селинор доведе коня си при тях; неговият Дни го следваше няколко крачки по-назад. Въпреки че конят му беше подсилен, ушите му бяха клепнали и изглежда имаше нужда от добра храна в кралските конюшни, след като бе пропътувал сто и петдесет мили от заранта.
Принц Селинор се усмихна невинно и попита:
— Тръгваме ли?
Боренсон ги поведе през множеството. Тази вечер улиците бяха пълни, тъй като селяните се местеха от една трапеза на друга и от един турнир на друг. Селинор завиваше ловко през тълпата, но краката му се огъваха. Явно беше вече доста понапреднал с чашите.
Никой не проговаряше — оставиха на принц Селинор да запълни неловкото мълчание, което той направи с голяма охота, като забърбори:
— Всичко това направо ми се струва невероятно. Искам да кажа, познавам Габорн. Ходехме с него в Къщата на Разбирането, но не сме говорили много. Рядко го виждах. Той не прекарваше много време в пивниците…
Коневладелката Конал се намеси:
— Ние, разбира се, не бихме могли и да очакваме, че ще се сприятелите сериозно с някой, който не прекарва цялото си свободно време в пивниците.