Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Какво ще излезе от цялата тази работа? — питам Георг.
— Нищо. Нито един от виновниците няма да бъде намерен.
— А Волкенщайн?
— И на него нищо няма да му се случи. Само дърводелецът щеше да бъде наказан, ако беше останал жив. Никой друг. Когато едно политическо убийство е извършено отдясно, то е нещо почтено и съществуват всички смекчаващи вината обстоятелства. Ние имаме република; но запазихме непокътнати съдиите, чиновниците и офицерите на старото време. Какво може да се очаква от тях?
Вперили сме очи във вечерното зарево.
Влакът пухти, потънал в черен дим, и се приближава като погребална катафалка. „Чудно нещо — мисля аз, — всички ние сме виждали толкова много убити през войната и знаем, че повече от два милиона загинаха на вятъра; защо сега сме толкова развълнувани заради един единствен убит, а двата милиона вече почти сме ги забравили? Но, изглежда, това е така, защото смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.“
IX
— Мавзолей! — казва госпожа Нибур. — Мавзолей и нищо друго!
— Добре — отвръщам аз. — Значи, мавзолей.
Дребната, наплашена жена се е променила много през краткото време, откакто е умрял Нибур. Станала е жлъчна, словоохотлива и свадлива — същинска чума.
От две седмици преговарям с нея за паметник на фурнаджията и всеки ден ставам все по-благосклонен към покойника. Някои хора са добри и кротки, докато са зле, и стават нетърпими, когато им потръгне в живота, особено в нашето любимо отечество; най-покорните и най-боязливите новобранци се превръщаха после в най-безогледни подофицери.
— У вас няма изложени — казва остро госпожа Нибур.
— Мавзолеите — обяснявам аз — не се излагат за разглеждане. Те се приготвят по мярка, както балните рокли на кралиците. Имаме няколко скици, но за вас може би ще трябва да начертаем и специална скица.
— Разбира се! Трябва да бъде нещо съвсем особено. Иначе ще отида при Холман и Клоц. — — Навярно вече сте били там. На нас ни е драго, когато клиентите ни се осведомяват при конкуренцията. Най-важното за един мавзолей е качеството.
Аз зная, че тя отдавна е била там. Търговският пътник на Холман и Клоц, Оскар Сълзата, ми разправи това. Неотдавна го срещнахме и се опитахме да го привлечем на работа при нас. Още се двоуми, но ние му предложихме по-висок процент от Холман и Клоц, и за да се покаже приятелски настроен към нас, работи временно за нас като доносчик, докато размисля.
— Покажете ми вашите скици! — заповяда госпожа Нибур като някоя херцогиня.
Нямаме никакви скици, но аз ще извадя няколко проекта на военни паметници. Те са ефектни, метър и половина високи, нарисувани с въглен и цветна креда, и разкрасени с фон, наситен с настроение.
— Лъв — казва госпожа Нибур. — Той беше като лъв! Но като скачащ, а не като умираещ лъв. Паметникът трябва да бъде скачащ лъв.
— Не би ли могло скачащ кон? — питам аз. — За такъв паметник нашият скулптор спечели преди няколко години преходната награда в Берлин-Теплиц.
Госпожа Нибур клати глава.
— Орел — казва замислено тя.
— Един истински мавзолей трябва да бъде нещо като параклис — обяснявам аз. — Цветни стъкла като в черква, мраморен саркофаг с бронзов лавров венец, мраморна пейка за отдих и смирена молитва за вас, наоколо цветя, кипариси, настлани с чакъл пътеки, езерце, в което да се къпят нашите пернати певци, ограда от ниски гранитни колони и бронзови вериги, тежка желязна врата с монограм, фамилният герб или отличителният знак на фурнаджийството…
Госпожа Нибур слуша, като че Мориц Розентал свири ноктюрно от Шопен.
— Доста добре звучи — казва тя, след като ме изслушва. — Но нямате ли нещо оригинално?
Поглеждам я сърдито с втренчени очи. Тя ми отвръща със същия поглед — първообразът на вечния клиент с пари.
— Има оригинални неща, отвръщам кротко, но язвително. — Например такива като в Campo Santo в Генуа. Нашият скулптор е работил там години наред. Един от шедьоврите е от него — образ на плачеща жена, склонена над ковчег, в дъното възкръсналият покойник, понесен от един ангел нагоре към небето. Ангелът гледа назад и със свободната си ръка благославя близките на покойния. Всичко това е от бял, карарски мрамор, ангелът е или с прибрани, или с разперени криле…
— Много мило. Какво друго има още?
— Често се изобразява и занятието на починалите. Би могло да се извае например, как един майстор-фурнаджия меси хляб. Зад него стои смъртта и го докосва леко по рамото. Смъртта може да бъде с или без коса, може да е със саван или пък гола — в такъв случай това се нарича скелет, едно много трудно скулптурно изпълнение, особено ребрата, които трябва да бъдат изваяни много внимателно едно по едно, за да не се счупят.