Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Вилке ме поглежда развълнувано, ухилва се за миг и с апетит бръква в кутийката си, без да ми предложи.
— Зная два случая на отравяне от херинги — казвам аз. — Ужасна, мъчителна смърт.
Вилке махва с ръка.
— Тези са прясно опушени. И са много крехки. Деликатес. Бих ги разделил с вас, ако ми докарате едно мило, непревзето момиче… като онова с пуловера, което сега много често идва да ви взема.
Поглеждам втренчено дърводелеца на ковчези. Той несъмнено има пред вид Герда. Герда, която тъкмо очаквам.
— Аз не съм търговец на момичета — отговарям рязко. — Но искам да ви дам един съвет. Водете дамите си някъде другаде, а не непременно във вашата работилница.
— Къде другаде? — Вилке човърка зъбите си, за да ги очисти от рибени кости. — Тъкмо там е бедата! В хотел ли? Много скъпо. Пък и този страх от полицейска проверка. В градските паркове ли? И там се навърта полицията! Тук в двора ли? Не, в моята работилница все пак е по-добре.
— Нямате ли квартира?
— Стаята ми не е с отделен вход. Хазайката ми е цербер. Преди години имах веднъж разправия с нея. Бях изпаднал в крайна нужда, разбирате ли? Само за малко… но този дявол и днес, след десет години, още ревнува. Остава ми само работилницата. И тъй, ще ми направите ли приятелска услуга? Представете ме на дамата с пуловера!
Аз безмълвно посочвам празната кутийка от херинги. Вилке я хвърля в двора и отива към чешмата да си измие ръцете.
— Горе имам още една бутилка първокласен портвайн, подправен.
— Задръжте си питието за вашата следваща баядерка.
— Дотогава то ще стане на чорба. Но на света има много повече херинги отколкото в тази кутийка.
Посочвам към челото си и отивам в канцеларията, за да донеса блок за рисуване и сгъваем стол и да екипирам за госпожа Нибур един мавзолей. Сядам до обелиска — така мога в едно и също време да чувам телефона и да държа под око улицата и двора. Скицата за паметника ще украся с надпис: „Тук почива, след продължително, тежко боледуване, запасният майор Волкенщайн, умрял през май 1923 година“.
Едно от момичетата на Кнопф идва и гледа учудено работата ми. Тя е една от близначките, които едва се различават. Майка им ги различава по миризмата, на Кнопф му е все едно, а от нас другите никой не може да ги различи точно. Потъвам в мисли върху това, какво ли би било, ако човек се ожени за една близначка, а другата живее в същата къща.
Герда прекъсва мислите ми. Тя стои до дворната врата и се смее. Слагам скицата си настрана. Близначката изчезва. Вилке спира да се мие. Той сочи зад гърба на Герда празната кутийка от херинги, която котката влачи из двора, след това посочва себе си, вдига два пръста и шепне безгласно:
— Две.
Герда днес е със сив пуловер, сива пола и черна барета. Не прилича вече на папагал; хубавка е, има спортен вид и е в добро настроение. Поглеждам я с нови очи. Когато една жена е пожелана от друг мъж, дори и той да е само някой обезумял за любов дърводелец на ковчези, тя веднага ти става по-скъпа от преди. Човек изобщо държи много повече на относителната, отколкото на абсолютната стойност.
— Беше ли днес в „Червената мелница“? — питам аз.
Тя кимва.
— Воняща дупка! Репетирах там. Как мразя тези заведения със застоял тютюнев дим!
Поглеждам я одобрително. Зад нея Вилке си закопчава ризата, изтърсва стърготините от мустаците си и прибавя към предложението си три пръста. Пет кутийки херинги! Хубаво предложение, но аз не му обръщам внимание. Предстои ми щастие през цяла една седмица — ведро, здраво щастие, което не причинява болка — простото щастие на чувствеността и на сдържаното въображение, краткото щастие на един ангажимент в нощен клуб за четиринадесет дни, щастие, което наполовина вече е преминало, което ме избави от Ерна и превърна дори Изабела в това, което трябваше да бъде: една фата моргана, която не причинява болка и не буди никакви неизпълними желания.
— Ела, Герда — казвам аз, изпълнен от внезапно избликнала делова благодарност. — Днес ще идем да се наядем както трябва. Гладна ли си?
— Да, много. Можем някъде…
— Днес не ща да чувам нищо за картофена салата и кренвирши! Ще се наядем отлично и ще отпразнуваме един юбилей: средата на нашия съвместен живот. Преди една седмица ти беше тук за пръв път; след една седмица ще ми махаш с ръка за сбогом на гарата. Нека отпразнуваме първото и да не мислим за второто!
Герда се смее.
— Не можах да направя никаква картофена салата. Имах премного работа. Циркът е нещо по-друго от това глупаво кабаре.