Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Писарят се усмихва.
— Вярвате ли, че бихте могли да разглобите един паметник, който е вече осветен? Вюстринген има няколко хиляди жители.
— А майор Волкенщайн и дружеството на бойците? — добавя кметът. — Те са възторжени патриоти.
— Освен това ще бъдете много затруднени, ако някога пак се опитате да продадете тук някой надгробен паметник.
Сега писарят се хили открито.
— Още по една ракия? — пита Дьобелинг и също се хили.
Хванали са ни в капан. Нищо не можем да направим.
В този момент някой бързо изтичва през двора.
— Господин кмете! — вика той през прозореца. — Трябва да дойдете бързо. Нещо се случи.
— Какво?
— Бесте! Нападнаха дърводелеца — искаха да свалят знамето му, и тогава се случи!
— Какво? Бесте стреля ли? Този проклет социалист!
— Не! Бесте е…окървавен…
— И никой друг?
— Не, само Бесте…
Лицето на Дьобелинг се прояснява.
— Ах, така ли? Заради това няма нужда да викате толкова много!
— Не може да стане. От устата му тече кръв.
— Получил е няколко удара в нахалната си мутра — пояснява дребният писар. — Защо трябва да дразни другите? Идваме. Всичко трябва да става спокойно.
— Извинявайте — с достойнство се обръща към нас Дьобелинг. — Но това е служебна работа. Трябва да разследвам случката. Налага се да отложим вашата работа.
Той мисли, че сега напълно е приключил с нас и облича палтото си. Ние излизаме с него. Той не бърза много да си спомни кой е пребил Бесте. Стар номер.
Бесте лежи в тесния коридор у дома си. До него е разкъсаното знаме на републиката. Пред къщата са събрани много хора. От желязната гвардия, няма никой.
— Какво стана? — пита Дьобелинг стражаря, който стои до вратата с бележник в ръка.
Стражарят иска да докладва.
— Вие бяхте ли тук? — прекъсва го Дьобелинг.
— Не, повикаха ме после.
— Добре. Тогава, значи, не знаете нищо. Кой беше тук?
Никой не отговаря.
— Няма ли да повикате лекар? — пита Георг.
Дьобелинг се извръща бързо и се навежда над Бесте.
— Умира ли?
— Умира. Има силно кръвоизлияние. Може би има и счупвания. Изглежда е бил хвърлен от стълбата надолу.
Дьобелинг бавно изглежда Георг Крол.
— Засега това като че ли е само ваше предположение, господин Крол, и нищо повече. Ще предоставим на окръжния лекар да установи това.
— Никакъв лекар ли няма да дойде тук да види човека?
— Оставете това да бъде моя грижа. Сега засега аз съм кметът, а не вие. Идете да доведете доктор Бредиус — обръща се Дьобелинг към две момчета с велосипеди. — Кажете му, че се е случило нещастие.
Ние чакаме. Бредиус пристига с единия от велосипедите на двете момчета. Той скача, отива в коридора и се навежда над дърводелеца.
— Човекът е мъртъв — казва докторът, като се изправя.
— Мъртъв?
— Да, мъртъв! Това е Бесте, нали? Който беше ранен с куршум в белите дробове?
Кметът кима смутен.
— Бесте е. Не съм знаел, че е бил ранен с куршум в белите дробове. Но може би от уплаха… той май имаше слабо сърце…
— От уплаха не се получава кръвоизлияние — обяснява сухо Бредиус. — Какво е станало в същност?
— Тъкмо това искаме да разберем. Моля да останат само ония, които могат да дадат свидетелски показания. — Той поглежда Георг и мене.
— Пак ще наминем по-късно — казвам аз.
Заедно с нас си отиват почти всички хора, които се бяха събрали. Ще останат малко свидетели.
Седнали сме в „Нидерзексишер Хоф“. Георг е така вбесен, както отдавна не съм го виждал. Влиза някакъв млад работник. Той сяда при нас.
— Бяхте ли там? — пита го Георг.
— Бях, когато Волкенщайн насъскваше другите да свалят знамето. „Да махнем това позорно петно“ — казваше той.
— Волкенщайн отиде ли с тях?
— Не.
— Разбира се, че не! А другите?
— Цяла тълпа се втурна към Бесте. Всички бяха пияни.
— А после?
— Мисля, че Бесте се съпротивляваше. Те навярно не искаха да го убият. Но все пак тъкмо това се случи. Бесте държеше здраво знамето и тогава те го тласнаха заедно с него от стълбата. Може би са му нанесли и няколко силни удара в гърба. В пияно състояние човек често не си знае силата. Сигурно не искаха да го убият.
— Искали са само да му дадат да се разбере.
— Да, точно така.
— Така ви го каза Волкенщайн, нали? Работникът кима, а след това се сепва.
— Вие от къде знаете?
— Предполагам. Така ли беше или не? Работникът мълчи.
— Щом знаете, значи, знаете — казва той най-сетне.
— Трябва да се установи точно. Убийството е работа за прокурора. А и подстрекателството.