Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Гласът му мощно гърми от трибуната, той вече е стигнал до мръсниците, които са предали страната отвътре, до удара с кама в гърба, до непобедимата германска армия и до клетвения обет за нашите мъртви герои — да почетем паметта им, да отмъстим за тях и да възстановим германската армия.
Хайнрих Крол слуша благоговейно; той вярва във всяка дума. Курт Бах, който също е поканен като създател на лъва с копието, забито в хълбока му, мечтателно е устремил поглед в забуления паметник. Георг има вид, като че е готов да даде живота си за една пура; аз пък, в наетия тесен официален костюм, съжалявам, че не останах да спя с Герда в нейната обвита от лоза стая, докато акордеонният оркестър в Алтщедтер Хоф дрънка сиамския тържествен марш.
Волкенщайн завършва речта си с трикратно „ура“. Оркестърът засвирва песента за добрия другар. Хорът я пее на два гласа. Всички пригласяме. Това е една неутрална песен, без политика и мъст — просто жалба за убит другар.
Пасторите излизат напред. Обвивката на паметника пада. Върху него клечи ревящият лъв на Курт Бах. Четири бронзови орли, разперили крила за полет, седят на стъпалата. Паметните плочи са от черен гранит, останалите камъни са издялани в квадратна форма. Това е много скъп паметник и ние очакваме да ни бъде платен днес следобед. Така ни е обещано и затова сме тук. Ако не получим парите, ние сме пред фалит. През последната седмица доларът се е покачил почти двойно.
Пасторите освещават паметника; всеки от името на своя бог. На фронта, когато ни заповядваха да присъствуваме на богослужение и пасторите от различните вероизповедания се молеха за победата на германското оръжие, често се замислях върху това, че по същия начин английски, френски, руски, американски, италиански и японски свещеници се молеха за победата на оръжието на своите страни и си представях бог като някой припрян председател на дружество, който не може да смогне, особено ако се молеха две враждуващи страни от едно и също вероизповедание. На чия страна трябваше да застане бог? На страната на държавата с най-много жители? Или с най-много черкви? Или къде беше неговата справедливост, щом оставяше да победи едната държава, а не другата, макар че и там хората се молеха усърдно? По някой път той ми изглеждаше като сломен стар кайзер на много държави, който постоянно трябва да се представя при официални случаи и винаги да сменя униформата си — да слага католишката, после протестантската, евангелистката, англиканската, епископалната, реформаторската — според богослужението, което се извършваше, както някой кайзер при парадите на хусари, гренадири, артилерия и военния флот.
Полагат се венците. Ние също полагаме венец от името на фирмата. Волкенщайн запява с прегракналия си глас песента „Германия, Германия над всичко“. Това изглежда не е предвидено в програмата; музиката млъква и само няколко гласа подхващат. Волкенщайн почервенява и се обръща ядосан. Тромпетистът в оркестъра засвирва, а след него и английският рог поема мелодията. Те заглушават Волкенщайн, който сега ръкомаха с все сила. Другите инструменти се присъединяват и почти половината от всички присъствуващи постепенно запяват; но Волкенщайн е започнал много високо и пеенето се превръща в нещо като квичене. За щастие, намесват се дамите. Те стоят наистина отзад, но спасяват положението и победоносно изкарват песента докрай. Без да зная защо, се сещам за Рене дьо ла Тур — тя би могла да свърши това сама.
Следобед започва веселата част. И ние трябва да останем, защото още не сме си получили парите. Поради дългата патриотична реч на Волкенщайн пропуснахме съобщението за курса на долара по обед — навярно ще загубим много. Горещо е, а наетият тесен официален костюм ме стяга в гърдите. На небето висят дебели, бели облаци, а на масата са наредени дебели чаши с вестфалска ракия от хвойна и до тях високи регали с бира. Главите са зачервени, лицата лъщят от пот. Гощавката в памет на убитите беше мазна и обилна. Вечерта ще има голям патриотичен бал в „Нидерзексишер Хоф“. Навред висят книжни гирлянди, знамена — разбира се, чер-но-бяло-червени — и венци от елови клонки. Само от таванския прозорец на последната къща в селото виси черно-червено-златно знаме. Това е знамето на германската република. Черно-бяло-червените знамена са на стария кайзеров райх. Те са забранени; но Волкенщайн разясни, че мъртвите са паднали под славните, стари цветове и всеки, който издигне черно-червено-златно знаме е предател. Следователно дърводелецът Бесте, който живее в последната къща, е предател. Наистина, той е бил ранен в гърдите през войната, но сега е предател. В нашето любимо отечество лесно могат да те обявят за предател. Само волкенщайновци никога не са предатели. Те са законът. Те определят кой е предател.