Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Остави тези кухи усуквания, Едуард — казвам аз. — Дамата също е артистка. Да не би аз да съм тъмното блато на меланхолията? Къде се бави гулашът?

— Според мене господин Кноблох говори много поетично! — Герда поглежда Едуард с невинно възхищение. — Как ли намирате време да се занимавате с поезия? С такъв голям ресторант и толкова много келнери! Трябва да сте щастлив човек! Толкова богат и при това даровит.

— Горе-долу. — Лицето на Едуард просветва. — Значи, и вие сте артистка…

Виждам, как го обзема внезапно недоверие. Без съмнение сянката на Рене дьо ла Тур се плъзга край него като облак по луната.

— Предполагам, сериозна артистка — казва той.

— По-сериозна от тебе — отвръщам аз. — Госпожица Шнайдер не е и певица, както току-що си помисли. Тя може да накара лъвове да скачат през обръчи и да язди тигри. А сега забрави полицая, който се е загнездил в тебе като у всеки верен син на нашето любимо отечество, и ни дай да ядем!

— Гледай ти, лъвове и тигри! — Очите на Едуард се разширяват. — Вярно ли е това? — пита той Герда. — Този човек много често лъже.

Аз настъпвам под масата Герда по крака.

— Бях в цирк — отговаря Герда, която не разбира какво интересно има в това. — И пак ще се върна в цирка.

— Какво има за ядене, Едуард? — питам нетърпеливо. — Или най-напред трябва да представим автобиографии в четири екземпляра?

— Лично ще проверя — обръща се любезно Едуард към Герда. — За такива гости! Магията на цирковата арена! Ах! Простете на господин Бодмер заради непристойното му държание. Той е израснал през войната сред селяни от торфищата и е получил възпитанието си при един истеричен пощенски раздавач.

След тези думи той си тръгва с патешка походка.

— Представителен мъж — обяснява Герда. — Женен ли е?

— Беше женен. Жена му избяга, защото е голям скъперник.

Герда попипва дамаската копринена покривка на масата.

— Трябва да е била някоя глупава персона — казва тя унесено. — Аз обичам пестеливите хора. Те задържат парите си.

— През време на инфлацията това е най-глупавото нещо, което може да направи човек.

— Разбира се, парите трябва да се влагат добре. — Герда разглежда тежките, посребрени ножове и вилици. — Мисля, че твоят приятел постъпва правилно, въпреки че е поет.

Поглеждам я малко изненадан.

— Може би — казвам аз. — Но другите нямат полза от това. Най-малко жена му. Той я караше да работи като вол от сутрин до вечер. Да си омъжена за Едуард, това значи: да работиш даром за него.

Герда се усмихва загадъчно като Мона Лиза.

— Всяка каса за пари си има шифър, още ли не знаеш това, моето момче?

Взирам се в нея. „Какво става тук? — мисля си. — Нима това е същият човек, с когото вчера ядох в ресторант-градина «Хубавият изглед» сандвичи с масло и мляко с каймак за някакви си скромни пет хиляди марки, същото същество, с което разговарях върху очарованието на простия живот?“ — Едуард е мазен, мръсен и непоправим скъперник — обяснявам твърдо аз. — И това ми е известно от много години. Познавачът на жените Ризенфелд ми каза веднъж, че тази комбинация стряска всяка жена. Но Герда по всяка вероятност не е обикновена жена. Тя разглежда големите полилеи, които висят от тавана и не се отклонява от темата.