Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Навярно той се нуждае от някой, който да бди над него. Не като квачка, разбира се! Изглежда има нужда от някой, който да цени добрите му качества.
Сега съм явно разтревожен. Нима мирното ми двунеделно щастие вече отлита? Защо ми трябваше да се мъкна по такива места, където има сребро и кристал!
— Едуард няма никакви добри качества — казвам аз.
Герда пак се усмихва.
— Всеки мъж има добри качества. Трябва само да му се изяснят.
За щастие, в този момент се появява келнерът Фрайданк и тържествено донася на сребърно блюдо пастет в тестена кора.
— Какво е това? — питам аз.
— Пастет от чер дроб — обяснява високомерно Фрайданк.
— Но в менюто пише картофена супа.
— Това е менюто, което господин Кноблох сам благоволи да избере — казва Фрайданк, бившият домакински ефрейтор, и разделя пастета на две парчета: дебелото за Герда, тънкото за мене. — Или предпочитате обичайната картофена супа? — пита сърдечно той. — Може.
Герда се смее. Разсърден от евтиния опит на Едуард да я плени с ядене, аз тъкмо решавам да поискам картофена супа, когато Герда ме бутва под масата, а над масата грациозно сменя чиниите и ми дава по-голямото парче.
— Така се полага — казва тя на Фрайданк. — Един мъж винаги трябва да получава по-голямото парче. Или не?
— Така е — заеква Фрайданк, неочаквано объркан. — В къщи… но тук…
Бившият ефрейтор не знае какво да прави. Той е получил заповед от Едуард да даде на Герда по-голямото парче, а на мене едно резенче, и се е подчинил. Сега вижда, че е станало точно обратното и едва не припада, тъй като изведнъж трябва сам да поеме отговорността за това, което се полага да направи. В нашето любимо отечество това не е желателно. На заповедите ние бързо реагираме акуратно, това си е в нашата горда кръв от векове, обаче сами да решаваме нещо — пазил ни бог. Фрайданк прави единственото, което знае: озърта се за помощ от своя господар и се надява да получи нова заповед.
Едуард се появява.
— Поднасяйте ястията, Фрайданк, какво се повъртате?
Аз грабвам вилицата и бързо набождам едно парче от пастета, който е пред мене, точно когато Фрайданк, верен на първата си заповед, иска отново да размени чиниите.
Фрайданк се вцепенява. Герда прихва да се смее. Едуард, хладнокръвен като пълководец, оглежда обстановката, бутва настрана Фрайданк, отрязва второ хубаво парче от пастета, слага го с размах пред Герда и сладникаво-кисело ме пита:
— Вкусно ли е?
— Горе-долу — отвръщам аз. — Жалко, че черният дроб не е от гъска.
— От гъска е.
— Има вкус на телешки чер дроб.
— Ти ял ли си някога в живота си чер дроб от гъска?
— Едуард! — възразявам аз. — Толкова много съм ял, че дори съм повръщал от гъши дроб.
Едуард се смее през носа си.
— Къде? — пита презрително той.
— Във Франция, при настъплението, през време на възпитанието ми като мъж. Тогава завладяхме цял магазин, пълен с гъши пастет. В делви, от Страсбург, с черни трюфели от Перигьо, каквито тук в твоя дроб липсват. По онова време ти белеше картофи в кухнята.
Премълчавам, че тогава ми стана лошо, защото намерихме и собственицата на магазина — една стара женица — която, разкъсана, беше полепнала по останките от стените, а посивялата й глава беше откъсната и набучена на куката на един рафт в магазина, сякаш беше забита на копие от някое варварско племе.
— А на вас вкусно ли ви е? — обръща се Едуард към Герда с разнежения тон на някой жабок, който е клекнал безгрижно край тъмното блато на мировата скръб.
— Много — отвръща Герда и яде.
Едуард прави светски поклон и се понася като някой танцуващ слон.
— Виждаш ли — казва Герда и ме поглежда радостно.
— Не е чак толкова голям скъперник.
Аз слагам вилицата си в чинията.
— Слушай, ти, обвеяно от стърготини цирково чудо — отвръщам на Герда. — Ти виждаш пред себе си човек, чиято гордост, ще се изразя с жаргона на Едуард, все още е тежко наранена, защото една дама му избяга с някакъв богат гешефтар. Да не би сега да искаш — пак ще си послужа с бароковата проза на Едуард — да наливаш кипящо масло в една още незараснала рана и да ми погалиш същия номер още веднъж?
Герда се смее и яде.
— Не говори глупости, скъпи — казва тя с издути бузи. — И не бъди обиден лебервурст! Ако думите ми те сърдят, стани по-богат от другите.
— Хубав съвет! Как да стана по-богат? С магия ли?
— Както другите. Те все пак са успели.
— Едуард наследи този хотел — казвам аз с огорчение.