Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Настроението се повишава. По-възрастните хора изчезват. Част от членовете на дружеството на бойците — също. Работата в полето ги зове. Желязната гвардия, както я нарича Волкенщайн, остава. Пасторите отдавна са си отишли. Желязната гвардия се състои от по-младите хора. Волкенщайн, който презира републиката, но получава дадената му от нея пенсия и я използува, за да насъсква хората против правителството, произнася нова реч, която започва с думата: „Другари!“ Това е премного за мене. Никой Волкенщайн не ни е наричал „другари“, докато е бил още на служба. Тогава ние бяхме кашици, мръсници, идиоти и в краен случай — хора. Само веднъж, в навечерието на една атака, мъчителят Хеле, нашият старши лейтенант, който по-рано беше лесничей, ни нарече „другари“. Страхуваше се, че на другата сутрин някой куршум можеше да го улучи в гърба.
Отиваме при кмета. Той се е разположил у дома си, пие кафе, яде сладкиши, пуши пури и отказва да плаща. Ние предчувствувахме такова нещо. За щастие, Хайнрих Крол не е с нас; той остана да се възхищава от Вилкенщайн, Курт Бах Отиде с една яка селска красавица из нивите, за да се наслаждава на природата. Георг и аз стоим пред кмета Дьобелинг, който бива подкрепян от гърбавия си писар Вестхауз.
— Елате пак другата седмица — казва добродушно Дьобелинг и ни предлага пури. — Тогава ще сме пресметнали всичко и ще ви се наплатим. Сега в тази бъркотия не можахме да свършим това.
Вземаме пурите.
— Може — отвръща Георг. — Но парите са ни нужни днес, господин Дьобелинг.
Писарят се смее.
— Пари са нужни на всекиго.
Дьобелинг му намига. Писарят налива ракия.
— Хайде сега да се почерпим!
Той не ни е канил на тържеството. Покани ни Волкенщайн, който не мисли за презрения Мамон. Дьобелинг би предпочел да не се беше появявал никой от нас — или най-многото Хайнрих Крол. С него той щеше да се справи лесно.
— Беше уговорено да ни бъде платено при освещава нето — казва Георг.
Дьобелинг равнодушно свива рамене.
— Това е почти същото — идната седмица. Ако навсякъде си получавахте толкова бързо парите…
— Получаваме ги, иначе не доставяме.
— Е, този път доставихте. Наздраве!
Ние не се отказваме от ракията. Дьобелинг намига на писаря си, който го гледа с възхищение.
— Хубава ракия — казвам аз.
— Още по една? — пита писарят.
— Защо не?
— Писарят налива. Ние пием.
— Значи… така — казва Дьобелинг. — Идната седмица.
— Ами, — възразява Георг. — Днес! Къде са парите?
Дьобелинг е обиден. Приехме ракията и пурите, а пък продължаваме да се бунтуваме. Това не е никак редно.
— Идната седмица — казва той. — Още по една ракия на прощаване?
— Защо не?
Дьобелинг и писарят се оживяват. Те мислят, че са победили. Аз поглеждам през прозореца. Навън, като картина в рамка, се вижда пейзажът на късния следобед — дворната врата и един дъб, а зад тях, безкрайно спокойни, са се ширнали нивите в ясни хромово-жълти и светлозелени багри. „Защо се препираме тук? — мисля си аз. — Не тупти ли животът там: златен, зелен и тих в равномерното дихание на годишните времена? Какво на правихме от него?“ — Много съжалявам — чувам гласа на Георг. — Но ни се налага да държим на своето. Вие знаете, че идната седмица парите ще струват много по-малко. И без това вече загубихме от тази поръчка. Тя продължи три седмици повече, отколкото очаквахме.
Кметът го поглежда хитро.
— Е, тогава една седмица повече не е нищо.
Дребният писар ненадейно се намесва:
— А какво ще направите, ако не получите парите? Не можете да отнесете паметника с вас!
— Защо да не можем? — възразявам аз. — Ние сме четирима души, а единият от нас е скулпторът. Лесно можем да вземем с нас орлите и даже лъва, ако стане нужда. Нашите работници могат да дойдат тук след два часа.