Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
Излязох да се огледам из манастира. Не бях стигнал още до коридора, когато застинах на мястото си. Почувствах полъх на дим, дим от горящи дървета. Ами сега?
Бавно минах по коридора и погледнах във всяка от стаите, но нищо не открих. Когато ми бе останала само една стая, надникнах през вратата. В ъгъла гореше открит огън и до него имаше натрупани дърва за горене.
Пристъпих вътре и се огледах. Нямаше никого. Тази стая имаше и друга врата, която извеждаше навън, и малко по-запазен таван. Но кой беше запалил този огън? Отидох до отвора в стената, който извеждаше навън, и се огледах в снега. Нямаше никакви следи. Обърнах се и се упътих към вратата, когато в някаква полусветлина забелязах висока фигура, застанала в края на вратата. Опитах се да насоча цялото си внимание и да видя кой е това, но го зърнах само с периферното си зрение. Дадох си сметка, че е същият човек, когото бях видял в снега, когато Ин ме изхвърли от джипа. Опитах се отново да се съсредоточа и да го видя, но той изчезна. Косите ми се изправиха и студени тръпки ме полазиха целия. Не можех да повярвам на онова, което става.
Много предпазливо излязох през вратата и погледнах по коридора в двете посоки, но нищо не видях. Отново си помислих да избягам от манастира и да тръгна надолу из планината, но знаех, че температурата все още пада и има голяма вероятност да умра от премрьзване. Единствената ми възможност беше да си взема багажа и да остана до огъня. Така че взех всичко, което имах, и се върнах, като неспокойно надничах във всеки ъгъл.
Седнах и буен вятър премина над огъня и раздуха пепелта навсякъде. Гледах пламъците, докато те отново се успокоиха. Бях си представил огън и той се бе появил, но струваше ми се твърде прекалено да вярвам, че полето ми е толкова силно. Имаше само едно-единствено обяснение на случилото се. Бях получил помощ, фигурата, която бях забелязал, беше дакини.
Колкото и странно да изглеждаше всичко, след като осъзнах това, на душата ми олекна и аз сложих още дърва в огъня. Изядох супата и извадих спалния си чувал. След няколко минути легнах и потънах в дълбок сън.
Когато се събудих, огледах се уплашено наоколо. Огънят бе стихнал и първите лъчи на зората се бяха появили навън. Снегът продължаваше да вали все така силно, както и предишната нощ. Нещо ме бе събудило, но какво ли бе то?
Чух приглушен шум на хеликоптери, който ставаше все по-силен и приближаваше към мен. Скочих на крака, събрах си нещата. Само след секунди хеликоптерите бяха точно над главата ми и шумът им се смесваше с фученето на вятъра.
Напълно внезапно половината от манастира изведнъж рухна и започна да се събаря навътре, като се вдигна ослепителен облак прах. Почувствах накъде трябва да избягам и изскочих през задния отвор, като оставих багажа си. Фъртуната все още навяваше хоризонтално сняг и аз можех да видя едва на няколко метра пред себе си, но знаех, че ако продължавам да тичам в тази посока, ще се озова пред планинския склон, който бях видял миналия ден.
Продължих да вървя с усилие, докато най-сетне видях скалния склон. Намираше се точно пред мен на около петдесет стъпки разстояние, но на светлината на зората аз знаех много добре, че не би следвало да има толкова добра видимост. Сякаш цялата планина се къпеше в мека, леко кехлибарена светлина, особено близо до онзи голям процеп в скалата, който бях забелязал предишната вечер.
Останах загледан още известно време, знаейки много добре какво значи това. После поех бежешком към светлината, докато все по-голяма част от манастира се срутваше зад мен. Когато стигнах скалата, хеликоптерите изглеждаха точно над главата ми. Останалата част от стария манастир напълно се срина и земята цялата се разтресе. Снегът от процепа се свлече близо до мен и откри тесен отвор. В крайна сметка се оказа, че е било пещера!
Промъкнах се през прохода и се озовах сред пълен мрак, като с пръсти опипвах пътя си напред. Открих задната стена и после още един отвор, който беше по-малко от пет стъпки висок. Той свиваше вдясно и аз се промъкнах пълзешком, като не свалях очи от малкия лъч светлина пред мен в далечината. С голямо усилие си пробивах път напред.
Изведнъж се подхлъзнах от един голям камък и паднах с главата надолу на прашния каменен под, като си охлузих лакътя и ръката, но глухият шум на хеликоптерите ме накара да не спирам. Успях да преодолея болката и продължих по посока на светлината. След като се бях движил няколкостотин метра, все още да виждах малкия отвор, но той съвсем не изглеждаше по-близо. Вървях опипвайки пътя си повече от час, все в посока на слабото озарение.