Тайната на Шамбала

— Заповядай — каза ми тя. — Изпий това.

Отворих уста и изгълтах вкусната и топла супа, направена от домати, лук и някакъв вид брюкселско зеле, което беше сладко. Докато пиех супата, дадох си сметка, че вкусовите ми възприятия са засилени, можех да различа всеки вкус съвсем точно. Изпих по-голямата част от чашата и само след минути главата ми се прочисти и аз бях в състояние да се съсредоточа върху всичко, което ме заобикаляше. Намирах се в една къща или нещо, което изглеждаше като къща. Температурата бе висока, беше топло и аз се бях изглегнал на шезлонг, направен от синьозелена материя. Подът беше от гладки кафяви каменни плочи, а наблизо имаше множество растения в керамични саксии. И въпреки това над мен беше синьо небе и имаше увиснали клони от няколко големи дървета. Явно това жилище нямаше покрив и външни стени.

— Сигурно вече се чувстваш по-добре, но трябва да дишаш.

Жената говореше много добър английски.

Погледнах я очарован. Изглеждаше азиатка на вид, облечена в пъстроцветна бродирана тибетска официална дреха, обута в меки прости пантофи. Ако съдех по проникновения й поглед и мъдростта, изписана на лицето й, тя изглеждаше четиридесетгодишна, но тялото и движенията й й придаваха вид на далеч по-млад човек. И докато тялото й бе със съвършени пропорции и красота, всичките й черти бяха изключително големи.

— Трябва да дишаш — повтори тя. — Зная, че си наясно как се прави това, защото в противен случай нямаше да бъдеш тук.

Най-сетне разбрах какво има предвид и започнах да вдишвам красотата на онова, което ме заобикаля и да си представям, че в мен се влива енергия.

— Къде се намирам? — попитах аз. — Това ли е Шамбала?

Тя се усмихна утвърдително и красотата на лицето й ми се стори невероятна. То бе леко озарено.

— Донякъде — отвърна тя. — Това са така наречените пръстени на Шамбала. По-далеч на север са свещените храмове.

После тя ми каза името си, Ани, и аз й се представих, а тя ме гледаше, навела лице над мен.

— Разкажи ми как стигна дотук — помоли ме тя. Доста непоследователно аз й разказах всичко, като започнах с кратко описание на разговора ми с Натали и Уил, разказах за Откровенията и за пътуването си до Тибет, включително за това как се срещнах с Ин и лама Ригден и чух за легендите, а после най-сетне намерих вратата. Споменах дори за това как бях видял светлина, което очевидно бе дело на дакините.

— Знаеш ли защо си тук? — попита тя. Изгледах я за момент.

— Всичко, което зная, е, че Уил ме накара да дойда и че е от голямо значение да открия Шамбала. Беше ми казано, че тук се крие познание което е необходимо.

Тя кимна и погледна встрани замислено.

— Откъде си научила толкова добре английски? — попитах аз, като отново почувствах известна слабост.

Тя се усмихна.

— Ние тук говорим много езици.

— Виждала ли си човек на име Уилсън Джеймс?

— Не — отвърна тя. — Но през вратата може да се влезе в пръстените и от други места. Може би той е някъде там.