Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Тибетците вярват, че има друга реалност отвъд физическия свят, който можем да видим, и че Шамбала се намира в тази реалност още тук на Земята.
Не можех да повярвам, че бях рискувал да вляза в спор с него.
— Но нима е възможно да вярват в съществуването на някакво подобно място? — продължи той. — Огледали сме всеки сантиметър от Тибет от въздуха и от сателити и нищо не сме открили.
Аз мълчах.
— Знаеш ли къде може да се намира това място? — настояваше той. — И защо ти самият си тук?
— Аз самият много бих искал да узная къде е то — казах аз, — или дори само какво представлява, но се страхувам, че не зная. Не бих искал също така да си имам неприятности с китайските власти.
Той слушаше внимателно и аз продължавах.
— фактически всичко това ужасно ме плаши и в действителност аз бих предпочел да напусна страната.
— О, не, от теб се иска само да споделиш това, което знаеш — каза той. — Ако съществува подобно място, ако то е някаква скрита култура, ние се нуждаем от тази информация. Сподели онова, което знаеш с нас и ни позволи да ти помогнем. Може би съществува компромис, който бихме могли да направим.
Аз го изгледах за момент и казах:
— Бих желал да вляза във връзка с американското посолство, ако нямате нищо против.
Той се опита да прикрие своята нервност, но аз ясно виждах напрежението в очите му. Изгледа ме още един миг, после тръгна към вратата и преди да излезе, се обърна към мен:
— Не е необходимо — каза той. — Свободен си да си вървиш.
След няколко минути аз вече вървях по улиците на Али с вдигнат догоре цип на канадката. Вече не валеше сняг, но беше много студено. Току-що ме бяха накарали насила да се облека пред сестрата и след това с охрана ме изпратиха вън от къщата. Продължих да вървя. Прерових всичко, което имах в джобовете си. За моя собствена изненада нищо не липсваше: ножът, портмонето ми и пакетче бадеми. Почувствах празнота в главата си и умора. Дали това не беше резултат от голямата тревога, която бях преживял, питах се. Или е ефектът от обгазяването, а може би от височината. Опитвах се да се отърся от това състояние.
Али бе модерен град с многобройни китайски и тибетски улици за разходка и с превозни средства навсякъде. Сградите му бяха добре поддържани и магазините изглеждаха малко смущаващи, имайки предвид ужасните пътища и условия, през които трябваше да минем, за да се доберем дотук. Оглеждах се наоколо, но не виждах никой, за когото би могло да се предположи, че говори английски и след няколко пресечки започвах да се чувствам още по-опустошен. Наложи ми се да седна край пътя на стар циментов блок. Страхът ми нарастваше и аз бях обзет от пълна паника. Какво да правя сега? Какво ли се бе случило с Ин? Защо онзи китайски полковник ме остави да си тръгна ей така? Нищо не разбирах.
С тази мисъл в ума ми изникна образът на Ин и аз почувствах, че това е напомняне. Бях оставил енергията си да се срине. Страхът все повече ме обземаше и аз бях забравил да правя каквото и да било. Поех си дълбоко дъх и се опитах да издигна енергията си. Няколко минути по-късно започнах да се чувствам по-добре и очите ми се спряха на една голяма сграда на няколко пресечки оттук. На едната й страна имаше табела на китайски, която не можех да прочета, но съсредоточавайки се върху формата й, останах с ясно впечатление, че това е някаква приемна или малък хотел. Почувствах прилив на сили. Там сигурно има телефон, а може би и други туристи, с които бих могъл да вляза във връзка.
Изправих се и тръгнах в тази посока, като внимателно държах под око улиците наоколо. След няколко минути вече ме деляха само няколко врати от хотела Шинг Шуи, но все още се колебаех дали да вляза и предпазливо се огледах. Никой, изглежда, не ме следваше. Когато бях почти пред вратата, чух някакъв шум. Нещо се бе приземило в снега. Намирах се на улицата срещу тясна алея, напълно сам, като се изключат неколцина старци, които вървяха насреща ми на двайсетина фута разстояние. Шумът се чу отново. Този път по-близо. Погледнах в стъпките си. Един камък, хвърлен от алеята, падна в снега пред мен.
Пристъпих и се опитах да надникна в тъмния проход. Трябваше да направя няколко крачки, преди да се приспособя към тъмнината.