Хари Потър и философският камък

Ключалката щракна и вратата се отвори, те се вмъкнаха през нея, бързо я затвориха и притиснаха уши, за да слушат.

— Накъде отидоха, Пийвс? — тъкмо питаше Филч. — Обади ми бързо!

— Кажи „моля“.

— Не ме разигравай, Пийвс? Къде отидоха?

— Ще ти кажа нещо, ако ти ми кажеш моля — заяви Пийвс с досадния си напевен глас.

— Добре де… моля.

— НЕЩО! Ха-хааа! Казах ти, че ще ти кажа нещо, ака ти ми кажеш моля! Ха-ха! Хаааааа!

И те разбраха по звука, че Пийвс се понесе нанякъде, а Филч взе яростно да ругае.

— Той смята, че тази врата е заключена — прошепна Хари. — Мисля, че всичко е наред… Престани, Невил! — От една минута Невил дърпаше Хари за ръкава на халата. — Какво?

Хари се обърна… и видя съвсем ясно какво. За миг реши, че е попаднал в някакъв кошмарен сън… това беше вече прекалено… като капак на всичко, което се бе случило досега.

Те не се намираха в стая, както той предполагаше. Намираха се в коридор. В забранения коридор на третия етаж. И сега разбраха защо е забранен.

Гледаха право в очите на чудовищно куче — едно куче, което изпълваше цялото пространство между тавана и пода. Имаше три глави; три чифта въртящи се налудничави очи; три носа, които трепкаха и душеха в тяхната посока; три разлигавени усти, от чиито жълтеникави зъби се спускаха хлъзгави въжета от гъста слюнка.

То стоеше съвсем неподвижно, шестте му очи бяха вперени в тях и Хари знаеше, че единствената причина, поради която още не бяха мъртви, беше, че внезапната им поява го бе изненадала, но то скоро щеше да превъзмогне това — нямаше съмнение какво означава гръмогласното му ръмжене.

Хари търсеше дръжката на вратата — между Филч и смъртта би предпочел Филч.

Тримата отстъпиха заднешком — Хари затръшна вратата и те се втурнаха, почти полетяха, обратно по коридора. Филч навярно беше хукнал да ги търси другаде, защото никъде не го видяха, но за това почти не ги беше грижа — искаха единствено да оставят колкото е възможно повече пространство между себе си и онова чудовище. Не престанаха да тичат, докато не стигнаха портрета на Дебелата дама на седмия етаж.

— Къде сте ходили всичките, за бога? — попита ги тя, като оглеждаше провисналите от раменете им халати и зачервените им, потни лица.

— Няма значение… Свинска зурла, свинска зурла — изстена Хари и портретът се завъртя напред. Те се вмъкнаха в общата стая и се отпуснаха разтреперани във фотьойлите.

Мина известно време, докато някой от тях успее да продума. Невил всъщност имаше вид, сякаш никога вече няма да проговори.

— Какво си въобразяват, че правят, като държат такова нещо заключено в едно училище? — каза Рон накрая. — Ако има куче, което се нуждае от раздвижване, това е то.

Хърмаяни си беше възвърнала дишането, а с него и лошия нрав.

— Май че никой от вас не си служи с очите си, а? — сряза ги тя. — Не видяхте ли върху какво стоеше то?

— Върху пода? — предположи Хари. — Аз не му гледах краката… бях прекалено зает с главите му.

— Не, не върху пода. Стоеше върху капака на отвор в пода. Очевидно пази нещо.

Тя стана и ги изгледа кръвнишки.