Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
— Сега, когато ви дам сигнал със свирката си, ще се оттласнете силно от земята — каза Мадам Хууч. — Дръжте метлите неподвижни, издигнете се на около един метър и веднага се спуснете пак, като се наведете леко напред. При моята свирка… три… две…
Обаче Невил — притеснен, нервен и изплашен да не остане на земята — се отблъсна силно, преди свирката да е докоснала устните на Мадам Хууч.
— Върни се, момче! — извика тя, но Невил се издигаше право нагоре като тапа, изстреляна от бутилка… четири метра… седем метра.
Хари видя ужасените му очи да гледат как земята все повече се отдалечава, видя как си пое дъх, как се плъзна странично от метлата и…
ДРАН! — силно думкане и рязко пукане — и Невил лежеше ничком като купчина в тревата. Метлата му се издигаше все по-високо и по-високо и започна да се носи към Забранената гора, докато изчезна от погледите им. Мадам Хууч се беше навела над Невил, пребледняла като него. Хари я чу да мърмори:
— Счупена китка. Ела, момче… няма страшно, стани. — После се обърна към другите от класа: — Никой от вас да не мърда, докато заведа това момче в болничното крило! Ще оставите тези метли, където са, иначе ще изхвърчите от „Хогуортс“, преди да сте успели да кажете „куидич“. Ела, мило дете!
С обляно в сълзи лице и стиснал китката си, Невил закуцука до Мадам Хууч, която го бе прегърнала с едната си ръка. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Малфой избухна в смях.
— Видяхте ли лицето на тая дебела буца?
Другите слидеринци му пригласяха.
— Млъкни, Малфой! — сряза го Парвати Патил.
— Ооо, застъпваш се за Лонгботъм, а? — каза Панси Паркинсон, момиче от „Слидерин“ със сурово лице. — Никога не бих помислила, че на тебе ще ти харесват дебели ревльовци, Парвати.
— Гледайте! — каза Малфой, като се стрелна напред и грабна нещо от тревата. — Туй е онази дивотия, която бабата на Лонгботъм му изпрати.
Всепомничето проблясна на слънцето, когато той го вдигна.
— Дай ми го, Малфой — каза Хари спокойно.
Всички престанаха да говорят, за да ги наблюдават.
Малфой се ухили злобно.
— Смятам да го оставя някъде, та Лонгботъм да си го прибере… може би… на някое дърво?
— Дай го тук! — кресна Хари, но Малфой яхна метлата си и излетя.
Не беше излъгал — умееше да лети добре… Носейки се наравно с най-горните клони на висок дъб, той се провикна:
— Ела да го вземеш, Потър.
Хари сграбчи метлата си.
— Не! — извика Хърмаяни Грейнджър. — Мадам Хууч каза да не мърдаме… ще ни вкараш всички в беда.
Хари не й обърна внимание. Кръвта туптеше в ушите му. Възседна метлата си, отблъсна се силно от земята и се понесе нагоре. Въздухът свистеше в косата му, одеждите му плющяха зад него и в прилив на бясна радост той осъзна, че е открил нещо, което можеше да прави, без да го учат — това беше лесно, това беше прекрасно. Той дръпна дръжката на метлата по-нагоре, за да се понесе още по-високо, и чу от земята писъците и ахканията на момичетата и възхитения вик на Рон. Зави остро с метлата, за да застане срещу Малфой, който изглеждаше потресен.
— Дай ми го — извика Хари, — иначе ще те блъсна от тая метла!
— О, нима? — каза Малфой, като се опита да прозвучи подигравателно, обаче изглеждаше разтревожен.
Хари някакси знаеше какво да направи. Наведе се напред, стисна здраво метлата с двете си ръце и се стрелна като копие към Малфой, който едва успя да се отдръпне навреме. Хари направи остър обратен завой и задържа метлата в сигурно положение. Няколко души долу изръкопляскаха.
— Тук горе ги няма Краб и Гойл да ти спасяват кожата, Малфой — извика Хари.
Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Малфой.
— Хвани го тогава, ако можеш — изкрещя той, хвърли стъкленото кълбо високо във въздуха и се спусна обратно към земята.
Хари видя като във филм със забавено движение как кълбото се издигна във въздуха и после започна да пада. Наведе се, напред и насочи дръжката на метлата надолу — и в следващата секунда набираше скорост в стръмно спускане, гонейки кълбото… вятърът свистеше в ушите му, примесен с писъците на наблюдателите… после протегна ръка… Улови го на една стъпка от земята — тъкмо навреме, за да изправи метлата си, — и тупна меко в тревата с всепомничето, здраво стиснато в пестник.
— ХАРИ ПОТЪР!
Сърцето му слезе в стомаха по-бързо, отколкото току-що бе летял към земята. Професор Макгонъгол тичаше към тях. Той се изправи разтреперан.
— Никога… през всичките ми години в „Хогуортс“… — Професор Макгонъгол беше почти онемяла от шок и очилата й святкаха гневно. — Как посмя… можеше да си счупиш врата…