Бриджет Джоунс: на ръба на разума

7,30 ч. сутринта. Чук.

7,45 ч. сутринта. Очевидно е прекалено рано да се обаждам на когото и да било. Това, че съм будна, не значи, че другите не спят. Трябва да се науча на повече вникване в чувствата на хората.

8 ч. сутринта. Току-що ми звънна Джуд, но не можах веднага да разбера защо поради хлипания и преглъщания с овчи глас.

— Джуд, какво има? — уплаших се аз.

— Разбита съм — заряда тя. — Всичко изглежда черно, черно. Не виждам никакъв изход, не мога…

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи — заповтарях аз и диво се загледах през прозореца с надеждата, че по улицата минава някой психиатър. — Сериозно ли е, или просто е предменструално?

— Много, много е лошо — произнесе като зомби тя. — Трупа се в мен от около единайсет години. — Отново се прекърши. — Съботата и неделята се простират самотни, самотни пред мен. Не ми се живее повече.

— Добре, това е добре — успокоително задудих аз, чудейки се на полицията ли да се обадя, или на самаряните.

Оказа се, че Стейси снощи необяснимо защо я зарязал след вечерята и зъб не обелил за нова среща. Затова сега тя чувстваше, че се е провалила при целуването в четвъртък.

— Толкова съм потисната. Целият уикенд се простира пред мен. Сама, сама, бих могла да умра и…

— Искаш ли да наминеш довечера?

— Ооох, да, моля те! Ще идем ли в „192“? Ще мога да облека новото си жакетче „Воаяж“.

Веднага след това се обади Том.

— Защо снощи не отговори на обаждането ми? — троснах му се аз.

— Какво? — запита той с чужд, глух, монотонен глас.

— Не отговори на обаждането ми.

— О — уморено произнесе той. — Не смятах, че ще е справедливо да разговарям с когото и да било.

— Защо? — озадачих се аз.

— Ами защото загубих предишната си личност и сега съм маниакално-депресивен.

Оказа се, че Том работил цяла седмица сам вкъщи и си мечтаел за Джером. Накрая му помогнах да осъзнае, че фантомната лудост е много странно нещо, защото, ако не ми беше казал, че е клиничен случай, нямаше да забележа разликата.

Напомних на Том случая, когато Шарън веднъж не излезе три дни от дома си, защото си мислеше, че лицето й се е съсухрило от слънчево изгаряне като филмов трик за бързо състаряване и не искаше да вижда никого и да се излага на действието на ултравиолетовите лъчи, докато накрая сама не го преодоля. После, когато дойде в кафене „Руж“, изглеждаше точно като предишната седмица. Най-сетне успях да изместя разговора от Том върху кариерата ми като видна интервюираща знаменитости, която, за жалост, бе приключила, поне засега.

— Не се тревожи, дечко — рече Том. — Ще забравят всичко за десет минути, ще видиш. Ще можеш да се върнеш на сцената.

2,45 ч. следобед. Чувствам се много по-добре. Осъзнах, че отговорът не е да се вторачваш в собствените си проблеми, а да помагаш на другите. Току-що прекарах час и петнайсет минути на телефона със Саймън, който явно не беше в леглото с Шарън. Оказва се, че довечера трябвало да се срещне с някакво момиче Джорджи, което от дълго време чука тайно всяка събота вечер, но сега Джорджи му заявила, че събота вечер не била подходяща, защото така започвали прекалено много да приличат на „двойка“.