Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)
- Автор: Вернан Жан-Пиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Табакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)». Краткое содержание книги:
Разбира се, тази основа на постелята съдържа множество смисли. Тя е неподвижна, непоклатима. Неподвижността на тази основа на брачно легло е израз на непоклатимостта на тайната, която двамата споделят, тайната на нейната добродетел и на неговата идентичност. Същевременно леглото, в което Пенелопа и Одисей се срещат също е и мястото, утвърждаващо героя в ролята му на цар на Итака. Ложето, в което спят царят и царицата, е вкоренено дълбоко в земята на Итака. То представлява законните права на тази двойка да царува над тази страна и да бъдат цар и царица по справедливост, свързани с плодородието на почвата и стадата. Но освен това този таен знак, който само те двамата знаят и пазят в паметта си въпреки многото изминали години, напомня преди всичко за това, което ги свързва и прави от тях двойка — homosophrosyne, общността на мисълта. Когато Навзикая се увлича да говори с него за брака му, Одисей й заявява, че homosophrosyne е най-важното нещо за мъжа и жената, когато се женят: съгласието на мисълта и чувствата между съпруга и съпругата. И точно това представлява брачното ложе.
Всичко като че ли изглежда завършено, но още не е съвсем. Остава Лаерт, бащата на Одисей, който не знае за завръщането на сина си. Одисей има син, има жена си, в чиито очи прочита безкрайна преданост, има слугите си. Преди да приключи разказът, Одисей ще посети и баща си. Той е оставил облика на просяк и иска да види дали баща му ще го познае след двадесет години. А и дали Одисей е самият себе си след двадесет години? Той отива в градината, където се е оттеглил баща му, самотен, нещастен, копаещ земята с двама роби и една робиня. Баща му Лаерт е в същото състояние, в каквото беше кучето Аргос върху бунището, и в каквото беше той самият, когато се представи за просяк в двореца. Одисей идва, Лаерт го пита какво иска. Одисей започва с лъжи: „Аз съм чужденец“. Тъй както разговаря с него, се преструва, че взема баща си за роб: „Ти наистина си ужасно мръсен, дрехите ти са мърляви, кожата ти е отвратителна, шапката ти е от животинска кожа, такива носят само най-долните слуги.“ Лаерт изобщо не се интересува какво му разправят, в ума му е само един въпрос: дали този чужденец пътешественик знае нещо за сина му? И тъй, както обикновено, Одисей започва да му разправя небивалици.
Лаерт се разплаква: „Нима той е мъртъв?“, и взема прах от земята и си поръсва с него главата. Като го вижда в такова отчаяние, Одисей решава, че прекалява с лъжите: „Недей, Лаерте, аз съм Одисей. — Как така да си ти? Дай ми доказателства.“ Одисей му показва белега си, но това не е достатъчно за баща му. Тогава той разказва как по времето, когато е бил съвсем малко дете, Лаерт, тогава в разцвета на силите си, му е показал и назовал всички дървета пред очите им. Там имало тринадесет круши, десет ябълки, четиридесет смокини, петдесет реда лози. Той разправя в подробности цялото знание, което му е предал Лаерт, относно обработването на земята, грижата за посевите и дърветата. Старият Лаерт, облян в сълзи, но този път от радост, се хвърля в прегръдките на Одисей: той, който бе заприличал на мърльо, сега усеща как става отново цар Лаерт. Така, както Одисей се бе поставил в положението на баща пред Телемах, сега се поставя в положението на мъничкото дете пред Лаерт. Резултатът не закъснява. Лаерт влиза в дома си, а когато излиза обратно, е красив като бог. Атина е уредила тази работа. Когато възстановява социалната връзка, свързваща го със сина му, той отново става такъв, какъвто е бил едно време, царствено красив като бог.
Възвърнатото настояще
В двореца в града — дънерът на маслиновото дърво, разположен в средата на дома в земята на Итака, в градината — цялата тази постоянно поддържана растителност; това е, което създава връзката между минало и настояще. Посадените в миналото дървета са пораснали. Подобно на честни свидетели те бележат непрекъснатостта на времето, откакто Одисей е бил малко момче, до тогава, когато той е на прага на старостта. Когато слушаме този разказ, не правим ли и ние същото, не свързваме ли миналото, заминаването на Одисей, с настоящето на неговото завръщане? Ние заедно тъчем раздялата и срещата му с Пенелопа. По някакъв начин времето е сринато от паметта в момента, в който е очертано по нишката на разказването. Премахнато и представено, защото самият Одисей не престава да пази в паметта си мисълта за завръщане, защото Пенелопа не престава да пази в паметта си спомена за Одисей на своята младост.