Кнехт се отнасяше към тези две схващания без особена чувствителност; все едно му бе дали при студентските одумки го възхваляват като чудновато животно, или осмиват като парвеню и кариерист. За него бяха важни само изследванията му, а всички те сега — включени в сферата на играта. Освен тях за него имаше значение може би само още един въпрос, а именно дали играта бе действително най-върховното за Касталия и заслужаваше ли да й посветиш живота си? Защото с навлизането във все по-загадъчните тайни на законите и възможностите на играта, с опознаването на пъстрия лабиринт на архива и сложния вътрешен свят на нейната символика съмненията му не занемяваха в себе си, той вече разбираше, че вяра и съмнение вървят заедно, че се обуславят взаимно както вдишването и издишването и че с напредването във всички области на микрокосмоса на играта естествено се повишаваха прозорливостта и чувствителността му към проблематичното в нея. За кратко време може би идилията в бамбуковата горичка го успокои — или тя също го заблуди; примерът на По-стария брат му показа, че все има излаз от цялата тази проблематика, навярно можеше като него да се превърне в китаец и да се уедини зад живия плет на една градина и да живее в съвършенство по скромен и красив начин. Навярно можеше да стане питагореец или монах и схоластик — това също беше изход, един само по-малко вероятен и позволен отказ от универсалност, отказ от днешния и утрешния ден в полза на съвършеното, но на миналото, това бе едно божествено бягство и Кнехт навреме долови, че неговият път беше друг. Но кой бе неговият път? Освен голямата си дарба за музиката и за играта на стъклени перли, той чувстваше, че в него се таят и други сили, известна вътрешна независимост, голямо своенравие, което, макар в никакъв случай да не му забраняваше да служи, все пак затрудняваше това, изискваше от него да служи само на върховния господар. И тази сила, тази независимост, това своенравие не бе просто черта в портрета му, то не беше насочено и не въздействаше само навътре, а и навън. Още през ученическите си години и особено по време на съперничеството с Плинио Десиньори Йозеф Кнехт често схващаше, че някои връстници и още повече по-младите от другарите му не само го обичаха и търсеха приятелството му, но бяха склонни да му се подчинят, да искат от него съвет и да се оставят под влиянието му; оттогава това схващане твърде често се потвърждаваше с примери. То имаше една необикновено приятна и изкушаваща страна, като опит се отразяваше добре върху честолюбието и засилваше самочувствието му. Но притежаваше и втора, съвсем друга страна — тъмна и страшна, — защото самото влечение да гледаш от високо към ония другари, които в слабостта си, в липсата на упоритост и достойнство жадуват да им дадеш съвет, да ги водиш и да бъдеш техен образец, а и изплуващата понякога тайна наслада (най-малкото в мислите) да ги направиш податливи роби, носеше в себе си нещо забранено и омразно. Освен това по времето, прекарано заедно с Плинио, му се случваше да изпита с каква отговорност, напрежение и вътрешна обремененост се заплаща всяко блестящо и представително положение; знаеше също колко тежко е понякога на майстора по музика да изпълнява задълженията си. Хубаво бе и имаше нещо примамващо в това да притежаваш власт над хората и да блестиш пред другите, но то криеше също демонизъм и опасност, та нали световната история се състои от непрекъсната редица на властници, водачи, господари и пълководци, всеки от които с много редки изключения започва хубаво и свършва зле, те всички, поне привидно, се стремят към властта с добра воля, за да бъдат след това обсебени и замаяни от властта и да почнат да я обичат заради самата нея. Най-важното беше да направи ползотворна и свята дадената му от природата власт, като я постави в служба на йерархията; това винаги му изглеждаше напълно естествено. Но къде бе полето, в което силите му биха служили най-добре и биха давали плод? Способността да привлича другите, особено по-младите, и повече или по-малко да им влияе, би имала стойност за някой офицер или политик, но тук, в Касталия, тя нямаше място, тук тези способности всъщност биха били полезни само за учителя и възпитателя, а тъкмо за такава дейност Кнехт не изпитваше особено желание. Ако би следвал само своята воля, пред всеки друг би предпочел живота на независим учен или на играч на стъклени перли. И от това той отново се изправяше пред стария мъчителен въпрос: е ли тази игра действително върховното, е ли наистина царица на духовното царство? Не е ли въпреки всичко накрая само една игра? Действително ли заслужава пълна всеотдайност и служене цял живот? Някога, преди много поколения, тази прочута игра бе започнала като заместител на изкуството и за мнозина била такъв поне в намеренията им; по-късно постепенно се бе превърнала в един вид религия, възможност за съсредоточаване, извисяване и молитвено вдълбочаване на високо развити интелекти.