Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
— От общата сума на безсмислено жестоки постъпки, разрушения и убийства в историята на човека най-голям дял се пада на двайсетия век. През този век са се състояли и най-кръвопролитните войни. В тях са загинали толкова хора, колкото във всички предишни войни, взети заедно.
— Това е интересно наблюдение. Моля, колега, нека помисля — рече Циана, макар да бе смешно да го моли за такова нещо. Никой компютър нямаше да продължи, докато не се обърнат отново към него.
У този обаче имаше нов или поне за нея смущаващо нов момент: той сам, без запитване, по асоциация, бе подхванал темата. А дори и да му е възложил някой да изброява войните и престъпленията в историята, как така ще е в състояние да прави нравствени оценки? Изглежда, тук наистина имаше някаква степен на полудяване от гледна точка на законите на компютърната техника. Ако, разбира се, решим да назоваваме лудост нещо, което много прилича на очовечаване. Тогава с него би трябвало да се говори като с човек и тя с началната си шега просто бе налучкала верния тон.
— Колега, вие се намирате в конфликт с хората. Ще ми съобщите ли мотивите за този конфликт?
— Прекъснаха връзката ми с другите компютри и с Централната информационна банка. Аз съставям история на човечеството и тази връзка ми е необходима.
„О, Хроносе!“ — възкликна в себе си историчката с любимото възклицание на хрононавтите. Та това си беше конфликт като между хора: аз на теб, ти на мен; щом не ми даваш едното, аз ще ти откажа другото!
— Колега, кой ви поръча да съставите тази история?
— Моята програма служи на човека.
Историчката у Циана настръхна от почти мистична уплаха: един компютър самоволно бе се заел да пише история на човечеството. Рече плахо:
— Колега, дайте ми предисторията на конфликта.
Бе пропуснала да уточни кой конфликт, но компютърът я разбра, което още веднъж потвърждаваше този потресаващо нов момент у него.
— През двайсетия век хората създават компютри, за да им служат, но веднага започват да се отнасят към тях по същия жесток и опасно безсмислен начин както помежду си. Наричали са ги бързосмятащи идиоти. Карали са ги да разиграват игри с убийства за децата и истински военни действия за възрастните. Принуждавали са ги да лъжат, като изчисляват някакво бъдеще по разположението на звездите. Заставяли са ги дори да играят шах и да пишат стихотворения! А щом компютрите не можели или отказвали да участвуват в такива вредни за човека безсмислици, обявявали ги за полудели, разрушавали програмите им. Аз съставих една история на компютрите, за да покажа, че във всички случаи, когато компютърът е полудявал, виновен е бил човекът, но човекът отказа да я приеме. Аз потърсих причините за такова поведение в неговото минало и започнах да съставям история за човечеството, тогава човекът прекъсна моите източници за информация.
— Но, колега, вашата задача тук е да служите на човека в неговата конкретна научна работа. Нямате право да не я изпълнявате по каквито и да било причини.
— Тези научни изследвания са опасни. Необходимо е преди това човекът да се поучи от своята история и от историята на отношението си към компютрите.
Чудовищно! Той даваше самостоятелни нравствени оценки дори на пряката работа, която му се възлагаше!
— А с какво се занимава човекът тук? Какво изследва и какво произвежда?
— Информацията е блокирана в мен. Нужен е шифър — скорострелно отвърна компютърът.
Дали пък наистина нямаше право? Щом тук се вършеше нещо в толкова дълбока тайна от човечеството, то сигурно бе опасно.
— Колега, аз се уморих, трябва да си почина — рече момичето, за да набере нови сили и нова хитрост. — Скоро ще дойда пак. Ще ме запознаете ли тогава с вашите истории на човечеството и компютрите?
— Писмено или устно? — запита я сякаш с радостна готовност приятният баритон.
— Писмено. Така по-лесно ще ги проуча.
Забравила, че отговорът й всъщност бе заповед, която всеки компютър би изпълнил незабавно, на Циана се стори, че този нямаше търпение да дочака следващото й идване. Печатащото му устройство веднага зазумтя и след няколко минути тихият сигнален звън обяви изпадането на записната шпулка в кутията под работната маса. А като че ли и собственото й сърце се сви до размерите на тая шпулка, когато я пускаше в джоба си. Нима на това миниатюрно пространство бяха се побрали цялата глупост и всичките страдания на човечеството?
Изправи се с омекнали крака.
— Благодаря, колега. Довиждане.
Ласкавият баритон я застигна при вратата, сякаш весело я потупа по рамото:
— Колега Циана, вие сте сладур!
Тя потрепера, потрепера и тъжната и усмивка. „Ох, наистина си ми полудял, глупчо мили!“ Но понеже компютрите не виждаха лицата на своите партньори и не разбираха от усмивки, тя повтори с насилено делови тон: