Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
— Хубава си — рече ми този странен бик с едно кротко одобрение, което още повече смущаваше. — Ти да не си поредната девица?
В объркването си изтърсих:
— Не съм девица.
А той пак се засмя с кроткия си смях и рече:
— Е, няма значение. Той, Минотавъра де, вече поостаря и месото не му понася, така че не се бой!
След което бичата глава най-после се раздвижи, но тръгна надолу, а над нея се показа бледото лице на мъж от третата възраст, според класацията, която по-късно щеше да направи Аристотел. Показа се иззад ъгъла и цялото му тяло — слабовато, попрегърбено, в простите одежди на отшелник. Страховитата бича глава увисна в едната му ръка, другата бе заета от голям глинен съд.
— Ти кой си? — запитах го, а той ми отвърна, че бил прислужник на Минотавъра, и аз отново се обезпокоих. За това не бях помислила: Минотавърът все пак е царски син и сигурно имаше не само един прислужник, можеше и цяла свита да си има. Ако трябваше всичките да приспивам, за да си свърша работата… Засега обаче опасност не се усещаше, защото прислужникът ме покани старчески дружелюбно:
— Ела, ела, девойче! С теб май ще може да си поприказва човек, щото ония другите ми ги пращат ни живи, ни умрели, та с дни не мога да ги свестя. Ела, не бой се!
И той затрака пред мен с копитата си, оказали се обикновени дървени налъми. Застигнах го, като държех пистолетчето си насочено в тила му. Съобразявах дали да не го упоя веднага и сама да потърся Минотавъра, но съдът в ръката му отклони вниманието ми. Не бях виждала такъв в музеите и албумите за критско-микенската култура и го запитах за вино ли е или за вода.
— Жадна ли си? — рече ми той в отговор. — Ще ти дам. И вино имам, и водата ми е хубава. Сигурно от страх съвсем ти е засъхнало гърленцето, а? — Но и присмехът му беше добродушен. — Потрай, пристигаме вече.
Коридорът свърши при една площадка, от която нагоре се възземаха двайсетина каменни стъпала. Те пък ни изведоха на чиста и оградена тераса със сенчест навес, залепена към невисока сграда. Но самата тераса заедно със сградата се намираха в края на висок и отвесен морски бряг. Оттук навярно бяха излетели Дедал и синчето му Икар със своите криле, за да се избавят от Лабиринта и страшната му тайна.
Аз още не знаех в коя точно година бе ме стоварил хронолетът на Крит, тогавашните хронолети даваха доста сериозни разсейки и работехме с тях повече на късмет, но не смеех да попитам, за да не се издам, а и можех да бъда доволна, че все пак съм улучила времето на Минотавъра.
— Ха добре дошла, разполагай се — посочи ми старецът широкия и удивително чисто застлан одър под сенника на терасата. — Пък аз ще ти донеса водица. Или може би искаш вино, а? За кураж? — закачливо ми смигнаха поизбелелите му очи. Трудно бе да си представи човек, че страшният звяр ще държи такъв прислужник.
Отвърнах му, че нямам нужда от нищо, защото трябваше все пак да бързам, и че съм попитала за съда, защото не съм виждала такива.
— Но това не е никакъв съд — вдигна го той. — Не виждаш ли, че няма дъно. Фуния! През нея ти изревах, да те уплаша, ама ти като си ми такава юначка!
Той остави внимателно фунията в ъгъла, захвърли край нея и бичата маска с червено нарисуваните ноздри. Сега пък на мен се удаде възможност за мъничко присмех:
— Да не би Минотавърът да е толкова остарял, че да не може вече и да реве?
Той се изправи отпреде ми, огледа грижливо подбраните ми за времето дрехи.
— Бе ти май не си ни критянка, ни атинянка, както те слушам да говориш.
— Не съм — признах му. — От по-далече съм. Тракийка. И искам само да поговоря мъничко с Минотавъра. Нали ще може?
Явно доволен, че бе познал произхода ми, той пак се усмихна с тая странна, по старчески дяволита усмивка. Такава усмивка помнех от прадядо си, когато си играеше с мен. Рече:
— Е, щом вече си свалихме маските, ще може. Аз съм Минотавъра.
Щях да му кажа: „Я не ме будалкай!“, но не знаех точно такъв израз на техния език, затова само се отместих, та отново да съм с гръб към стената и да виждам двата входа на терасата. Под навеса беше прохладно. Дъхът на морето пресичаше жарта на средиземноморското слънце. Старецът се поразшета и тури пред мен паничка с фурми, стана още по-мил:
— Хапни си, дъще. От Финикия са. Ти май не ми повярва, а?
Едната камера, с която снимах, се намираше в голяма брошка на гърдите ми и аз вдигнах цялата паничка към себе си, защото беше изписана с типичните за епохата орнаменти. Да можех да я отнеса със себе си, фурор щях да предизвикам, но сигурно щяха да ме обвинят във фалшифициране. Археолозите все още вярваха само на онова, което е пролежало в земята съответния, датиран по техните методи, срок. Нашите пътувания във времето им служеха само за потвърждение на едно или друго. Направих го, разбира се, и да си дам мъничко време, за да смеля новината. Рекох му: