Незавършеният роман на една студентка

— Паякът ли? Ох, какъв си ми хубавец! Ама теб май скоро не са те хранили? Ела, ела, момчето ми! Впрочем, дай му ги ти, та да се сприятелите, нали заедно ще работите тука!

Той бе извадил от джоба си прозрачна кутийка, в която бръмчеха няколко тромави тлъсти мухи с уродливо мънички крилца. Били специално създадена от генетиците раса.

— Виж му само мрежата, той ни е от най-големите майстори.

Ако човек не изпитваше унаследената фобия към тези насекоми и ако се вгледаше непредубедено, не можеше да не се възхити на неговото творение. Мрежата, цял метър в диаметър, с невероятно сложна структура и още по-невероятния цвят на пролетно земно небе, заемаше единия от горните ъгли на помещението и се спускаше до дръжката на груба металическа врата. Паякът, почти колкото човешка длан голям и сякаш облечен в раирана пижама, само леко се раздвижи, когато координаторът протегна ръка към мрежата му. Очевидно бе свикнал от хората да получава храната си.

— Е, ще трябва и ти да свикваш с тях — рече координаторът, пускайки сам на различни места в мрежата няколко мухи, които предизвикаха в нея една нежна буря. — Ако искаш да си имаш и в спалнята някое такова юначе, обади се в снабдителния отдел, там ще ти дават и мухите.

Циана бе чувала за модата в космическите градове да си развъждат за украшение специални паяци, които плетели разноцветни мрежи, но за пръв път се сблъскваше с тях. А сега научи, че тази мода не била случайна.

— Каквито и животинки да си отглеждаме — обясни й координаторът, — или ще ни се пречкат в краката, или ще изискват повече грижи, а човекът има нужда и от друга жива душица в тоя космос. Освен това те са много чувствителни. Щом паякът ти е спокоен, значи, около теб всичко е наред — и с кислорода, и с отоплението, и с влажността.

И наистина, съгласи се Циана, къде на Земята се появяваха паяжините? Където човекът дълго отсъствува, където е спокойно и сякаш времето е спряло. Но въпреки това грамадният паяк, който навярно ги чакаше да си излязат и тогава да се нахвърли върху жертвите си, не успя да й стане симпатичен и тя решително отказа да украсява по този начин спалнята си.

В столовата имаше два — може би защото тя имаше само два ъгъла и всъщност не представляваше никакво помещение, а образувана от сливането на два коридора площадка. Едната паяжина трепкаше в различните нюанси на червеното, другата — в зелено.

— Не може да се каже, че е особено уютно при вас — призна Циана тревогата си.

Имаше няколко високи масички, предназначени да се храниш прав, няколко стола край стената за ония които биха желали да седят, в дъното — двата зейнали отвора на кухненския компютър. Над него се хилеше саморъчно изрисуван лозунг: „Ние дъвчем времето, времето дъвче нас. Добър апетит!“ И тия паяци в ъглите, които сякаш висяха там, за да ти броят залците.