Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
Той я спря, но дълго стоя пред нея като човек, забравил какво е трябвало да каже, и си отвори устата чак след като многократно бе я огледал от главата до петите.
— Нали ти си операторката от Земята? Е, ще работим заедно значи, аз ръководя трета секция! Обади ми се утре да съгласуваме часовете, Литълпен се казвам, професор Литълпен. — Лицето му допълнително се издължи в усилието да си припомни какво още е имал да й съобщи, и кой знае колко още щеше да се издължава, ако не бе го спряла една радостна от намереното усмивка. — Като те гледам, бива си те. Жалко, че лично аз нямам време за теб, но моите момчета ще те посрещнат добре.
— Наистина жалко! — отвърна Циана, провокирайки го. — Но защо? Не дъвчите ли часовници?
— Пазя диета. Не може човек безнаказано да се тъпче с време и ще им го докажа аз на ония там! — закани се той към обратната посока на коридора.
— Е, като ви свърши диетата, пак ще си поговорим — усмихна се тя подир професора, хукнал вече да гони липсващото му време.
Очевидно тук се срещаха и мъже, които не се нуждаеха от откази, но Циана все пак побърза да се заключи в компютърната кабинка, да докосне и съответното копче, което запалваше отвън надписа „Моля, не пречете!“
Паякът се поразходи с големи крачки насам-натам из мрежата си, сякаш даваше аудиенция. Тя се надяваше да се е сприятелила вече с него и все пак му каза с просителско умилкване:
— Няма да си пречим, нали, приятелю? Пък ако си мил с мен, ще ти разкажа какво правят твоите събратя на Земята.
Не помнеше да е виждала тия насекоми в своето време, изсмя се трескаво: Ей, много взех да лъжа! И боязливо се огледа в кабината. Стори й се отдавна напусната от хората, изцяло предоставена на мистичното насекомо, което господарски се люлееше в небесносинята си люлка.
Креслото пред операторския пулт бе единствената досега удобна вещ, но и на него май отдавна никой не бе сядал. Щръкналият видеотерминал беше от стандартен тип, стандартна изглеждаше и системата за управление, а самият компютър вероятно се намираше зад бронираната врата, ключ за която не благоволиха да й дадат. Не й беше и нужен — не разбираше нищо от устройството на компютрите, а паякът бе спуснал над нея своята мрежа, та я пазеше двойно по-сигурно и от ключа.
Тя пооправи косата си като за среща с предполагаем ухажьор и плахо докосна бутончето за енергийното включване. Индикаторът за прием светна, изсветля и екранът, но на него се появи същият надпис, както на вратата отвън: „Моля, не пречете!“
— Сладур! — прихна Циана все с тоя нервен смях; бързо изключи, още по-бързо включи, въобразявайки си, че ще изпревари реакцията на един компютър, извика към повторно появилия се надпис: — Здравей, колега! Казвам се Циана. Нося ти поздрави от Земята.
Надписът изчезна, а тясната кабинка се изпълни с мелодията на един спокоен и приятен глас с баритонови дълбочини:
— Моля, уточнете понятието „колега“.
Циана рефлексивно се обърна — не би се изненадала, ако тези думи бе произнесъл раираният паяк. А после се задруса в креслото от радост. Та това си беше вече контакт! Така и предаде обясненията си: друсайки се и доста извън стила, определен за разговори с компютрите.
— Аз съм историчка по професия, събирам и изучавам информация за делата на хората. Следователно ние сме колеги. Освен това казват, че съм била умопобъркана като вас.
Несъзнателно бе му заговорила на „ви“, както компютърът бе длъжен да се обръща към човека. Щом завърши, красивият баритон мигновено се обади:
— Моля, уточнете понятието „сладур“! — Значи, бе възприел и одевешното й възклицание!
— Идва от сладост, от сладко. Старинно обръщение е към човек, когото обичаш, който ти е приятен — Циана премълча ироничния му оттенък. — Мисля, че е от двайсетия век.
— На кого го казахте? — попита компютърът.
— На вас, естествено.
— Колега Циана, двайсетият век е най-лошият век в историята на човечеството — неочаквано заяви баритонът все със същата интонация, в която нямаше ни възмущение, ни любопитство, но фактът, че бе възприел обръщението „колега“ и съобщаваше нещо от себе си, говореше, че изцяло е възприел контакта.
Циана още не знаеше защо всяко споменаване на този век предизвикваше у нея някаква болезнено сладостна тръпка — сякаш бе загубила нещо скъпо, а не помнеше какво е. Отвърна колебливо, унесена в необяснимото си вълнение.
— Не го познавам. Аз съм специалист по далечната древност, но какви са основанията ви, колега, да смятате така?