Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
— Благодаря, колега.
Отби се по-напред в празната столова — кога ли се хранеха тия тайнствени обитатели на астероида? Излапа набързо няколко мекици, зорко регистрирани от двата разноцветни паяка, заключи се в стаичката си и привлече апарата за четене към леглото.
Погледнати през очите на този най-висш представител на мислещите машини, отношенията на човека към неговата рожба наистина изглеждаха смехотворни. Ползувал всички информационни центрове в Слънчевата система, той педантично бе събрал фрапантните случаи на злоупотреба с благодатните възможности на компютрите. Трудно бе да го обвиниш в пристрастие към себеподобните, имаше по-скоро известно статистическо пристрастие, чиято цел бе човекът да осъзнае грешките си. Разбира се, тук и там при някои оценки комично се озъбваше неизбежното разминаване с биологично и социално детерминирания организъм, какъвто е човекът, но въпреки това в тези часове младата историчка се усещаше на страната на машината. Защото… какво всъщност бе извършила тя? Самообучавайки се, тя просто бе доразвила логично и обогатила своята мисия да служи на човека. Стореното от нея не беше бунт, а опит за помощ. Защо тогава не бяха я разбрали? Или отново, или както неведнъж в историята на компютрите са се изплашили от разширената им самостоятелност?
Но нали тя съвсем не означава независимост и лежи заключена зад бронирана врата? Защо са отказали да чуят думите й, които не бяха нищо повече от един повик към разума? Сигурно са ги възприели като плесница върху достойнството на човека, а никой не обича плесниците, дори когато са педагогически справедливи.
Ако обаче четиривековната история на компютрите се усещаше като шеговито майчинско шамарче, то историята на самия човек действаше със силата на повалящ боксов удар. Един оптично-позитронен мозък, който работи с петстотин милиарда бита в секунда, не пропускаше нищо — от примитивното човекоядство и племенните междуособици с отровни стрели, до петнайсетте хиляди, коя от коя по-изобретателни войни, водени от човечеството в неговата шестхилядолетна „културна история“; от религиозните братоубийства, от газовите камери в концентрационните лагери и атомните бомби до бандитизма в обществото и самоубийствените посегателства върху природата.
Младата историчка не намери сили да изчете целия апокалипсис, създаван с такова мрачно въодушевление от единственото разумно същество в Галактиката. Не успя да изтръгне от гърдите си и трагичен тон: Защо е било всичко това и не е ли могла ладията на човечеството да заплува по други канали, запълнени с бистра вода, а не с димяща кръв? Искаше й се само да се свие някъде още по-далеч от тая своя издута до спукване от престъпления родна планета и завинаги да я забрави.
Тя потърси своята приятелка лекарката. Поиска й нещо силно за приспиване и проспа цели двайсет часа, преди отново да влезе при невидимия си колега, написал най-безжалостната и може би затова най-полезна история на човечеството.
Току пред вратата обаче я застигна един от непознатите и тукашни граждани, награби я без всякакво предисловие и силно я целуна, преди тя, физически отслабнала, да бе събрала сили за съпротива. После с театрална страст й пошепна в ухото:
— Ще дойдеш ли с мен?
— Само ако е за до края на света — отвърна тя, след като си пое дъх от изтощителната целувка.
— Как така? — обърка го необикновения за неговия век отговор. — Светът няма край.
— Убеден ли си?
— Ти да не си привърженичка на теорията за крайността на Вселената?
— В любовта, да.
Той се съсредоточи като човек, свикнал търпеливо да изслушва опонентите си, и се зарадва на пръкналата се пред него загадка.
— Хей, от това става забавна дискусия! Я ела след работа в пета секция, все весели момчета сме!
— Ако така ще ме нападате…
— Няма, няма, гарантирам!
Циана си правеше понякога подобни шеги, като развиваше пред свои съвременници възгледи от миналите векове, но сега не изпита удоволствие. Хубав мъж беше, с много интелигентно лице, навярно някой бляскав учен, защото всички тук бяха такива, и явно науката го интересуваше повече от любовта, а защо го беше толкова страх, че една жена, дошла от Земята, ще си помисли нещо лошо за него, ако не я награби така просташки?
— Ало, приятел! — спря го тя малко тъжничко и не по-малко просташки. — Влизам сега да работя с компютъра, пък забравих шифъра за експериментите.
Младият учен автоматично й го съобщи, сепна се от някакво подозрение, но махна с ръка.