Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
След страшния пек на средиземноморското слънце Лабиринтът ме посрещна с примамлива прохлада. Ходовете му бяха покрити, но разрухата беше го налегнала вече и почти не ставаше нужда да паля фенерчето си; пробитите или срутени покриви ми осигуряваха достатъчно светлина. Използувах го само за да заснема по-добре зидарията на стените. Чудесна работа, за ония години! Голям майстор е бил тоя Дедал и аз съжалявах, че хронолетът не бе улучил времето, когато той е пребивавал в Лабиринта. Но още повече се боех от възможността изобщо да не заваря някого в него. Тая порутеност ме безпокоеше, а никого не срещнах наоколо, за да го разпитам какво е положението. Макар въздухът да беше удивително чист, правилата са си правила и аз още в началото нахлузих дихателната маска, взех в ръка и газовото си пистолетче.
Това е единственото позволено оръжие за нас, пътниците из вековете. То може да приспи всеки изненадал те враг, дори динозавър да е, но само колкото да успееш да избягаш. Вие, колега, ни обвинявате в жестокост и безчовечност, но нима не знаете, че убийството е вече напълно чуждо на нравите на двайсет и четвъртия век? А пък всяко убийство в самоотбрана или дори тежко нараняване, което бихме извършили в миналото, може да даде далечни последици в хода на историята. За придвижването си из Лабиринта не се боех, на китката си имах надежден електронен компас, имах си и пистолетчето, но все пак гърдите ми бяха стегнати от вълнение, което можеше да бъде сбъркано със страх. Та нали отивах на среща с едно от най-загадъчните чудовища в историята на човечеството! Представяте ли си какво означава това за историка? Сигурно заради вълнението след стотина метра, през които се блъсках в разни слепи ходове, въпреки компаса, имах чувството, че се въртя в кръг. А и все не стигах до място, където би могъл някой да живее, па макар и добиче да е. Набрах кураж и се реших. Вдигнах маската над устата си и изпробвах един повик. Получи се нещо средно между древното „Хей!“ и по-цивилизованото „Ало бе!“
Много плах беше викът ми, но се заблъска из ходовете като в някакъв усилвател и се върна при мен така гръмък и размазан, че направо си подскочих от него, преди да позная собствения си глас. Изчаках да се поуспокоя и отново потеглих, питайки се дали да повтарям вика си. При такова ехо из ходовете той положително бе стигнал до оня, за когото го предназначих — ако наистина съществуваше.
Беше стигнал. Само след двайсетина крачки Лабиринтът внезапно закънтя в един ужасяващ рев. Имах чувството, че ако не стените му, то покривът сигурно щеше да се срути върху ми. Както са се изразявали някога: кръвта замръзна в жилите ми. Разбира се, не дотолкова, че да забравя някои тренирани положения: маската на устата, гърбът залепен за стената, пръстът на спусъка на газовото пистолетче.
Стената зад гърба ми дълго вибрира в настъпилата вкочанена тишина, а после ревът се повтори, превърна се сякаш в грохот, мина покрай мен като вихрушка и отшумя към изхода на Лабиринта. Когато ушите ми започнаха отново да чуват, долових шум, който ми заприлича на чаткането на копита о камък. Определено идеше към мен, ставаше все по-звънък, докато изведнъж замлъкна зад близкия ъгъл на коридора, счу ми се и дишане — по-силно и по-тежко от моето. Зад ръба на стената бавно се показа голям извит рог и половината от страховитата глава на едър бик с голямо кръвясало око и огненочервена ноздра. Тялото му остана отвъд стената. Не помня колко време сме се гледали така с това биче око, докато бикът внезапно не проговори, и то с учудващо човешки глас:
— Що щеш тука?
При това съвсем не беше недружелюбен този глас; малко хрипкав беше, почти слабоват и сигурно ме изненада повече от самата поява на собственика му. За да му отговоря, трябваше да поповдигна малко маската над устата си:
— Идвам при теб. Добър ден.
— Я! — възкликна бикът. — Значи „добър ден“ ми пожелаваш, а? А какво е това на лицето ти?
Най-малко такова начало бях очаквала, а нямах и право да му казвам истината за маската, която ме пазеше при употребата на газовото пистолетче. Измърморих там нещо от рода на: „Как да ти кажа… Маска е. Ей тъй, да не би в твоя лабиринт…“
— Хе! — изхихика бикът. — Решила си да ме плашиш, а? Я свали тая маска, сваляй я де! Да те видя, като си толкова храбра.
Смъкнах бавно маската под брадичката си и я оставих да виси на шията ми, но нито за секунда не вдигнах пръст от спусъка на пистолетчето, защото в тоя тесен коридор нямаше как да се избегне евентуален удар. Огледах се за прикритие, огледах бичата глава и тогава изведнъж осъзнах, че тя сякаш бе парализирана. Нито веднъж не бе трепнала ноздрата при говора, нито окото бе помръднало в черната си кухина. Въпреки здрача тази безжизненост ясно се виждаше.