Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
Циана едва смогна да преглътне парчето циферблат.
— Защо се смееш, какво толкова казах?
— От радост — отвърна тя. — Но нека не е днес, а? Още не съм се адаптирала към тия ваши астероиди.
Координаторът май също се зарадва.
— Ама разбира се, няма защо да бързаме. Адаптирай си се спокойно, навлез в работата.
Тя не посегна повече към вкусния часовник. Положително щеше да се задави при някой нов пристъп на смеха. Ето че почти веднага бе се сблъскала с опасностите, за които я предупреди сексоложката още на планетолета. Всички ще започнат да ти се натискат, каза й тя.
— Нямат ли си жени?
— Има достатъчно, но, мило момиче, ти като историчка знаеш, че обществото винаги е робувало на разни митове. Е, в нашето прекалено рационално време митове вече трудно се създават другаде освен в сексуалната област…
Може би защото бе още твърде млада, Циана познаваше отлично древните митове, но нито един съвременен.
— Аз съм го нарекла гравитационен комплекс — поясни лекарката. — Мъжете, които са родени или от деца живеят в космоса, смятат, че събратята им на Земята са едва ли не импотентни поради силната гравитация, а жените им си седят вечно неудовлетворени. Земните жени пък си въобразяват, че тия необременени от гравитацията мъже са бесни любовници. И както прелетните птици, всеки ваканционен период от Земята към Космоса и от космическите градове към Земята потеглят жадни за приключения пълчища.
Циана си позволи и по-директен въпрос:
— А как стоят нещата в действителност? Сигурно имаш и личен опит.
Сексоложката сниши тайнствено гласа си, в замяна на това обаче лимончетата-ириси засилиха своя блясък.
— Макар да не си положила клетва за мълчание, ще ти кажа. Чувала ли си такъв израз? Вземи едните, че удари другите. А на астероидния пояс мъжете работят в особено изтощителни условия, та изобщо не им е много-много до любов, но като срещнат някоя от Земята, се чувствуват задължени от гостоприемство и заради легендата… Нали разбираш? Така че, ако искаш да ги зарадваш, отказвай им. Деликатно, разбира се…
И сега Циана можеше да бъде доволна — бе успяла да достави радост на това поостаряло момче, което веднага и с много усърдие се зае да я въвежда в затрудненията им с техния главен компютър и в идеята си как тя поне временно да го замести.
Един ден най-внезапно компютърът отказал да им служи, не отговарял на никакви запитвания или вместо отговор пускал текстове, които, макар и логични, нямали нищо общо с поисканото. Това пречело и на специалистите да установят дали паметта му още е годна. А никаква повреда не била открита. Не, не можели току-така да го бракуват, единствено в него били заложени ходът и данните на всички секретни експерименти. И сега работели като с вързани очи — кой каквото си спомнел със собствения си мозък.
— На теб, разбира се, ще ти монтираме друг компютър — рече накрая координаторът. — Но ако ти е любопитно, позанимай се и с главния. Специалистите твърдят, че било непознато им досега умопобъркване, но може би някой нескован от традиционните подходи мозък като твоя…
— Благодаря — прекъсна го Циана, а понеже той не разбра иронията й, поясни: — За доверието и за това, че пак ме изкара малоумна.
И напусна столовата, опипвайки като слепец тръбите по коридорните стени. Координаторът, естествено, лесно я застигна, заизвинява й се: друго искал да каже. А навярно за да направи увещанията си по-убедителни, повтори своето предложение като обещание за бъдеща награда:
— Хайде, па се адаптирай по-бързичко…
Циана се извърна, колкото да му подвикне:
— Ама ти си бил страхотно смел! Предлагаш ми се, преди още да съм положила клетва за мълчание. Ами ако разкажа после на всички какъв мъж си?
Поостарялото момче залитна и също се хвана за една от горните тръби да не падне, а Циана там си ги и остави — да виси на тръбата като своите многокраки любимци. В края на краищата не е лесно човек непрекъснато да бъде деликатен.
Всички извънземни поселения биваха обзавеждани с най-висок комфорт, за да се компенсира липсата на родната природа, та „Габрово“ впечатляваше най-много със своя аскетизъм, който, кой знае с какво, бил необходим за неизвестните й експерименти. Такава бе и стаичката, където тя набързо подреди багажа си и сигурно щеше да се прибира само за сън — приличаше по-скоро на затворническа или монашеска килия от миналите векове. Сякаш в тая космическа скала бяха се затворили отшелници, които при това никакви не се виждаха и навярно общуваха помежду си само чрез джобните си компютри. Из целия път до работното си място Циана срещна само един височък, с много крехка конструкция старец, с дълга глава и тънки като пипалца пръсти — очевидно от третото поколение, родено извън Земята.