Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Няма да бъде същото, но сега можете да си купите друго имение. С любов и грижи да го превърнете в свой дом, какъвто е бил „Чарлтън“ за вас.
Тя го погледна срамежливо.
— Вие ме разбирате, нали? Рядко говоря за това. Предполага се, че жените не се интересуват от земята.
— Всеки, който твърди това, е глупак.
— Ако трябва да бъда честна, винаги съм споделяла подобно мнение, но малко мъже биха се съгласили с мен — откровено заяви тя. — Сега, след като наследството ми е осигурено, ще започна да търся подходящо имение, за да го купя. Може да ми отнеме години, но съм сигурна, че ще открия онова, което ми трябва.
— Да станете жена-земевладелец е голяма амбиция, но аз не се съмнявам, че ще постигнете целта си. — Дейвид се вгледа изпитателно в лицето й. — Но какво е отношението ви към брака? Спомням си, че първия път, когато се запознахме, вие споменахте, че има един мъж, за когото се надявате да се омъжите.
Джослин се зае усилено да бърка захарните бучки в чашата си с малката сребърна лъжичка, чудейки се доколко да му се довери. Реши да се придържа към фактите.
— Връзката ни е още в началото. Времето ме притискаше и нямах възможност да преценя дали наистина имаме общо бъдеще.
— Какво представлява въпросният господин?
— Той е много богат, със знатен произход, изключително впечатляващ мъж за тези, които копнеят единствено за титла и богатство. Остроумен и интелигентен е, както и мил и деликатен. Освен това е достоен за възхищение земевладелец и уважаван член на Камарата на лордовете. — Джослин се поколеба. Не можеше, а и не биваше да обяснява копнежа, който изпитваше винаги, щом си помислеше за Кандоувър. — Аз… искрено се наслаждавам на компанията му.
— Звучи ми като много подходящ за съпруг. — Дейвид я огледа. Погледът му бе загадъчен. — Освен това трябва да е пълен глупак, ако не ви оценява.
— Струва ми се той също се наслаждава на моята компания, но винаги се е държал изключително благопристойно, защото съм… или по-скоро бях стара мома от добър произход — шеговито отвърна младата жена. — Той има репутация на мъж, предпочитащ жени, които са… обиграни като него.
— Подобно поведение е обичайно за мъже, които не са готови да сключат брак — заяви майорът, разбрал намека й. — Не се съмнявам, че той чака да срещне подходящата жена.
— Така смятам и аз. — Джослин завъртя в ръка фината чашка от китайски порцелан — нетипична за нея проява на нервност. — Сигурно ви се струвам доста глупава, задето се интересувам от мъж, който може би никога няма да отвърне на чувствата ми.
— Съвсем не. Интересът е необходимо условие за първата стъпка, а ако сте права, той е взаимен.
— Вие сте много разбиращ мъж. Иска ми се да сте мой брат, но предполагам, че госпожица Ланкастър едва ли ще се зарадва на подобна перспектива.
Дейвид тъжно се усмихна.
— Значи бихте искали да съм ваш брат?
— Знам, че е невъзможно, но поне се надявам да бъдем приятели. През последните дни преживяхме твърде много, за да останем чужди.
— Без съмнение сте права. — Протегна й ръка. — Значи приятели?
Топлината и силата на ръкостискането му я изненадаха. Всъщност почувства нещо подобно на това да стъпиш на дебел пухкав килим в студен и влажен ден. Той наистина се възстановяваше много бързо.
— Като заговорихме за сестра ми, предполагам, че ще анулирате издръжката, която и определихте, тъй като не изпълних своята част от сделката — рече той, след като си стиснаха ръцете.
За миг тя се изкуши от мисълта. Петстотин лири на година не бяха малка сума, а едва ли можеше да се каже, че Сали Ланкастър е особено благоразположена към нея. Но тя бе сключила сделка.
— Разбира се, че няма да отменя издръжката. Вие се оженихте за мен, а това бе същността на споразумението ни.
— Много сте честна.
Погледът му бе одобрителен, но лицето и отпуснатите му рамене издаваха признаци на умора.
— Струва ми се, че ви уморих — извини се младата жена. — Съжалявам, но изглеждате добре и забравих колко болен бяхте само преди няколко дни. Искате ли да си легнете?
— Може би идеята не е лоша. — Надигна се внимателно от креслото. — Предполагам, че през следващите две седмици ще трябва да ям и да спя малко повече.
Джослин също се изправи, питайки се дали да повика Морган.
— Имате ли нужда от помощ?
— Ще се справя и сам, лейди Джослин. Благодаря ви за загрижеността.