Заложница на съдбата

— В такъв случай смятам, че анулирането на брака е напълно възможно — отвърна Дейвид, като се престори, че не забелязва пламналото й лице.

Искрено се надяваше да се окаже прав.

— Откъде познавате законите така добре? — попита тя, за да смени темата.

— Две години учих право. Мислех, че тази професия ще бъде най-подходяща за мен.

— А защо не сте продължили? — заинтригувано попита тя. Дейвид се усмихна.

— Реших, че предпочитам смъртта пред ежедневието на адвокат и постъпих в армията.

— Думите ви потвърждават собствените ми предразсъдъци. Тъй като обикновено адвокатите са скучни стари досадници, сигурно правото е доста отегчително занимание.

— Не е точно така. Голяма част от същността на англосаксонското законодателство е тъкмо това, което прави нацията ни уникална. Нашите закони се основават върху прецеденти, върху правото на ползване и са различни от френските закони или т. нар. Наполеонов кодекс, който пък се основава на римското право. Общото право притежава удивителната способност да се разраства, променя и допълва с течение на годините. Не се съмнявам, че след хиляда години потомците ни все още ще управляват, използвайки основните законови правила, които важат и днес.

— Каква прекрасна мисъл! — възхитено възкликна тя. — Освен това току-що направихте нещо почти невъзможно — правната наука да звучи романтично. Може би е трябвало да станете адвокат и да пледирате в съда или какъвто и да било адвокат.

— Всъщност по-голямата част от работата се състои в ровене из документи, а подобно занятие не ме привлича. — Дейвид потупа с пръсти завещанието на баща й. — Макар че със сигурност този документ е доста интересен. Какво, за Бога, е мислил баща ви?

— Не е ли очевидно? — сърдито попита тя. — Явно ме е смятал за твърдоглава и много особена според всеобщите представи.

— Никак не е благородно от негова страна — отбеляза майорът със сериозен глас, но очите му се смееха.

Не го обвиняваше, че се забавляваше. Ситуацията бе доста смехотворна за всички с изключение на нея.

— Всъщност сигурна съм, че баща ми е бил искрено загрижен за мен. Той вярваше, че за жената няма по-лоша съдба от тази да остане стара мома. В същото време, макар да нямаше нищо против титлата да се наследи от брат му Уилъби, не искаше да остане без поколение, ако аз не се омъжа.

— Това е разбираемо.

— Може би, но не означава, че аз ще приема покорно тази принуда. — Джослин сви устни. — Всичко е прекалено парадоксално. Поради начина, по който той ме възпита, аз никога не бих могла да се задоволя с обикновения живот на дама от висшето общество, какъвто той искаше за мен.

Дейвид взе каната с кафе и наля по още една чаша.

— А как сте били възпитавана?

— Той се отнасяше към мен така, сякаш аз щях да бъда неговият наследник. Обикаляхме заедно имението, обсъждахме напояването, добитъка, реколтата, посевите, изобщо всички неща, които едрият земевладелец трябва да знае. Имението на рода Кендъл — нарича се „Чарлтън“ — е кръвта, мислите и душата ми. — Гласът й пресекна. — Но… „Чарлтън“ никога няма да бъде мой.