Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
Малъри повдигна чинията.
— Хапни още една сладка.
Ако бе сънувала нещо, когато се събуди, Дейна не си го спомняше. Навън бе мрачно, а монотонните удари на дъждовните капки по перваза на прозореца я накараха да се обърне на другата страна и отново да се сгуши в леглото си.
Мо обаче имаше свои идеи.
Не й оставаше друго, освен бързо да се облече, да сложи шапка и да обуе най-старите си ботуши. Вместо чадър в свободната си ръка предпочете да вземе чаша кафе и докато разхождаше кучето в дъжда, пое ободряваща доза кофеин.
Когато се върнаха, и двамата бяха мокри до кости. Наложи се да го завлече в банята. Мо заскимтя и се опита да забие лапи в пода, сякаш го водеха към кланица.
Преди да го подсуши с хавлиена кърпа, миризмата на мокра козина се бе пропила в дрехите и кожата й.
Един душ и още чаша кафе й подействаха добре. Тъкмо се чудеше кое е най-подходящото четиво за една дъждовна утрин, когато телефонът й звънна.
Десет минути по-късно затвори и широко се усмихна на Мо.
— Знаеш ли кой беше? Господин Херц. Навярно не познаваш господата Херц и Фой, които водят най-дългогодишното състезание в историята на малката ни община.
Явно са предполагали, че моя милост е в отпуск и затова не мога да разрешавам споровете им както обикновено. — Развеселена и наивно поласкана, Дейна влезе в кухнята, за да си налее третото кафе за деня. — Но тази сутрин господин Фой се отбил в библиотеката и бил уведомен, че вече не работя там. — Наведе се над плота и отпи глътка. Мо бе седнал срещу нея и изглежда, слушаше с интерес. — Задал няколко въпроса, на които получил отговори, най-вероятно от омразната Санди. Според господин Херц господин Фой изразил мнение, че отстраняването ми е, цитирам: „невероятна глупост“, край на цитата, и си тръгнал.
Сякаш впечатлен, Мо вдигна глава и започна да диша учестено.
— Скоро след това двамата редовни клиенти провели неофициална среща в любимата си гостилница и решили, че щом ръководството на градската библиотека не цени съкровище като мен, вече не желаят тази институция да им сътрудничи при ежедневното търсене на информация. Току-що получих предложение да продължа да разрешавам споровете им като консултант на свободна практика.
Мо бе единственият й слушател и ако не можеше да очаква от него израз на съчувствие, поне не я накара да се смути, когато по бузата й потече сълза.
— Може би е глупаво да се чувствам толкова трогната, но не мога да го прикрия. Просто е приятно да знаеш, че липсваш на някого. — Примигна, за да спре сълзите. — Сега трябва да вляза в Мрежата, за да проверя кога готвачът Бой Ар Дий за първи път е започнал да доставя пици. — С чашата в ръка, тръгна към бюрото си. — Откъде измислят такива въпроси?
Дейна прие предложението като символ, доказателство за призванието си и мястото си в общността. Неоспорим факт бе, че Вали означава много за нея. Обзе я желание бързо да преодолее непродуктивната фаза между работата в библиотеката и собствения й бизнес.
Даде си сметка, че се бе страхувала не от безчетните задачи, които трябва да приключи. Бе я възпирало чувството, че доскорошните й занимания не са били от значение за никого, освен за самата нея.
С настървение се залови да подава заявки за книги, да открива сметки и да поръчва витрини и етажерки. Настроението й бе така приповдигнато, че дори почукването на вратата не я ядоса, когато бе дълбоко съсредоточена върху книгата за магии.
— И без това беше време да поема глътка въздух — каза си и отвори. Намръщи се на момчето, застанало на прага с червена роза в прозрачна ваза. — Тръгнал си по момичета? Е, изглеждаш симпатичен, но си твърде млад за мен.
Хлапакът се изчерви почти като розата.
— Да, госпожо. Не, госпожо. Дейна Стийл?
— Същата.
— За вас е.
Подаде й вазата и бързо се отдалечи.
Дейна се намръщи, затвори вратата и повдигна картичката, прикрепена към вазата.
„Напомня ми за теб. Джордън“.
В мислите си Джордън се намираше в гора на Северното тихоокеанско крайбрежие. Някой го преследваше. Умът, волята и копнежът да зърне отново любимата си бяха единствените му оръжия. Ако оцелееше през следващите пет минути, щеше да оцелее и десет. Ако издържеше десет, щеше да издържи и час.
Преследвачът искаше не само живота, а и душата му.
Стелеше се мъгла, като сиви змии, пълзящи по земята. От набързо превързаната рана на ръката му капеше кръв. Болката поддържаше ума му бистър и му напомняше, че може да загуби и друго освен кръвта си.
Трябваше да предвиди, че му е поставен капан. Това бе грешката, която бе допуснал. Но нямаше връщане назад и всички угризения и молитви бяха напразни. Единственият му избор бе да продължи да се движи. И да живее.