По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— А какво прави през всичкото това време доктор Лагарди?
— Той нищо не знае, разбира се. Моля те, много те моля — иди веднага. Ей сега ще ти дам адреса. Почакай малко.
Чух малкото звънче — онова, дето дрънчи в дъното на коридора, много тихичко, но трябва да го чуеш. Какъвто и шум да се вдига наоколо, ти трябва да го чуеш, за свое собствено добро.
— Сигурно го има в телефонния указател — рекох. — По една случайност разполагам с указателя на Бей Сити. Обади ми се след четири. Или пет. По-добре в пет.
И побързах да затворя. Станах и спрях радиото, без да бях чул нищо. Затворих отново прозорците. Извадих лугера от чекмеджето на бюрото и го пъхнах в кобура. Нахлупих шапката си. На излизане се погледнах в огледалото.
Имах вид на човек, твърдо решил да се хвърли в пропастта.
Глава 21
Заупокойната служба в погребалното бюро беше към своя край. Пред входа чакаше огромна сива катафалка. Двете страни на улицата бяха задръстени от коли, а до къщата на доктор Лагарди бяха паркирали три черни лимузини. От параклиса чинно излизаха хора с траурни физиономии и се качваха в автомобилите. Спрях малко по-долу и зачаках. Нито една кола не потегли. Тогава се зададоха трима души, които почти носеха на ръце облечена в черно жена, с плътна воалетка пред лицето. Шефът на погребалното бюро пърхаше грациозно наоколо като заключителен Шопенов акорд. Спокойното му сивкаво лице бе тъй издължено, че можеше да го намотае около врата си.
Любителите носачи — приятели на покойния — изнесоха ковчега от страничната врата. Професионалните гробари го поеха с лекота и го плъзнаха през задната врата на катафалката, сякаш тежеше колкото тава с кифли. За нула време го затрупаха с цветя. Стъклената врата се затвори и по цялата улица започнаха да се палят двигатели.
След минута на отсрещния тротоар остана само един автомобил плюс погребалният агент, който тръгна да брои печалбата. Помириса един розов храст и изчезна с лъчезарна усмивка в прекрасния вход на бюро „Венец“. Светът отново опустя. Единствената останала кола не бе помръднала. Минах покрай нея, направих пълен завой и спрях до задната й броня. Шофьорът беше в синя униформа, с фуражка с лъскава козирка. Решаваше кръстословицата от сутрешния вестник. Надянах на носа си чифт огледални слънчеви очила, бавно минах покрай него и се запътих към къщата на доктор Лагарди. Не ме погледна. Извървях няколко метра, свалих очилата и се престорих, че бърша стъклата. Образът му се отрази в едното огледало. Все така не вдигаше очи. Просто си решаваше кръстословица, и толкоз. Сложих си пак очилата и застанах пред входната врата.
Надписът гласеше: „Позвънете и влезте“. Позвъних, но вратата не се отваряше. Почаках. Отново натиснах копчето. Почаках. Отвътре — нито звук. Изведнъж вратата едва-едва се открехна и през процепа ме погледна жена с бяла престилка и слабо безизразно лице.
— Извинете, днес докторът не приема пациенти. Примигна, като видя огледалните слънчеви очила.
Не и харесаха. Езикът й неспокойно зашари из устата.
— Търся мистър Куест. Орин Куест.
— Кого?
В очите й прочетох бледия отблясък на ужас.
— Куест. „К“ като конфиденциален, „у“ като урбанизация, „е“ като екстраполация, „с“ като сублимация, „т“ като трътка. Всички заедно се четат като „брат“.
Тя ме погледна така, сякаш бях излязъл от дъното на океана с удавена сирена под мишница.
— Извинете, но доктор Лагарди не е… Невидима ръка я издърпа назад и в тесния процеп се появи мургав мъж с измъчено изражение на лицето.
— Аз съм доктор Лагарди. Какво желаете, моля? Подадох му визитката си. Той я прочете, после ме изгледа. Имаше вид на човек, който очаква всеки момент да се случи непоправимо нещастие.
— Разговаряхме по телефона. Относно Клозън.
— Влезте, ако обичате — бързо изрече той. — Не си спомням, но заповядайте вътре.
Влязох в мрачна стая със спуснати щори на затворените прозорци. Беше тъмно и студено.
Сестрата отстъпи заднишком и седна зад малко бюро. Обикновена всекидневна с боядисани в бяло врати и прозорци, които — съдейки по вероятната възраст на къщата — някога са били тъмни. В трапезарията се минаваше през отворена портална врата. Имаше кресла и маса със списания. Приличаше на това, което беше — приемна на лекар в бивша жилищна сграда.
Телефонът пред медицинската сестра започна да звъни. Тя се стресна, ръката й посегна към него, после замръзна. Втренчи поглед в апарата. След малко той млъкна.
— Кое име споменахте? — кротко попита докторът.
— Орин Куест. Сестра му каза, че работел при вас. От няколко дни го търся. Снощи й се обадил. Според нея — оттук.