Портрети на небесни тела

Още същия следобед се качихме във влака.

— Ти единствен стигна до финалите — говореше ми майорът в акордеона, който свързваше моя второкласен с неговия първокласен вагон. (Макар че ако е за работа, той бе само придружвач, а аз придружаван, уставът си бе устав.) — Твоят резултат позволява да се явиш на спартакиадата. Тъй стана, че футболистите ни отпаднаха, волейболистите също не ни зарадваха, а по-скоро ни огорчиха с тия четири поредни загуби. В тениса също не набрахме точки. При яхтите съвсем закъсахме, хайде, това как да е, сред трудоваците рядко са се срещали добри яхтсмени, но борбата, борбата… Ти сам знаеш, Алчо и Малчев паднаха по точки, Савриев и Асенов ги тушираха и дори този бе, все му бъркам името с онзи, този бе — Киркорян, беше дисквалифициран за пасивност. А аз разчитах на тия момчета, сигурен бях, че рано или късно ще защищават честта на нацията, но не! Съдийството също си каза думата, но основната причина е другаде. Дали в дажбата не е, дали не е в методологията — и аз се обърках вече. Ти, ти само ще ни представиш. От теб се иска всичко, което те не можаха.

Ей тъй ме обработваше моят личен майор и аз усещах, че работата няма да е лека — предстоеше ми двубой не с разни смотани трудовачета, а с истински спортисти.

Още от първия ден се втурнах в непрекъснати тренировки. Трябваше бързо да вляза във върхова форма. Пробягвах своите трийсет километра за ден, а после тръгвах из града. Градът бе окръжен — с библиотеки и читални, с киносалони и дори с театър. Крепнех и физически, и духовно в този чуден град…

Видях я няколко дни преди състезанията. Седеше на скамейките по къса тенисна поличка. Тичах по пистата, не знам какво ме накара да се обърна, когато минавах край нея. При следващото ми минаване разбрах, че не само аз съм я забелязал — едри гюллетласкачи, дългуни скачачи, сухи маратонци — като антична група бяха накацали край нея яките голокраки войничета.

— Ела бе — подвикна ми някой, — стига си препускал!

Забих поглед в пистата и увеличих крачката. Засрамих се, като си помислих, че тя е погледнала към мен след това подвикване. Кръжах чак докато видях, че си е отишла. В банята заварих няколко момчета. Плискаха се на душовете и си говореха за нея, разбира се. Превъзбудени от собствената си голота, дрънкаха такива мръсотии, че побързах да се измъкна навън.

Пътят ми към казармите минаваше през парка. Седеше на една от първите пейки. Като ме видя, се изправи и се усмихна:

— Чаках вас.

Щях да припадна, честно ти казвам.

— Накъде отивате?

— Къ, къ, къ…

— Все едно — прекъсна ме момичето, — ще ви изпратя дотам.

Тръгнахме.

— Вървите много хубаво — каза ми по едно време, — почти както тичате. Вие сте мъжът с най-благородната крачка. Знаете ли, за мен най-важното в човека е крачката. Останалото се придобива, останалото се имитира, а крачката е неподражаема — тя разкрива целия характер. Ето, престъпниците ги откриват по следите им. Не може ли по стъпките да откриеш добрия човек, сърдечния човек. Днес два часа гледах как тичате и ми стана толкова спокойно, толкова ведро.