Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Собствената ми увереност, че съм онемял, бе опровергана на донаборния медицински преглед, където опитен лекар веднага откри гласните ми струни. Помисли си, че е попаднал на истински симулант, дълго ме мъчи в кабинета си — говора ми върна, но от заекването не успя да ме отучи. Въпреки това ме признаха за годен. Не за бойните части, разбира се — там човек трябва ясно да вика „Слушам“, да пее гръмко „Велик е нашият войник“. Признаха ме годен за трудовак.
Е, както предполагаш, и там същото — зли войнишки шеги и гаври или пък пълно пренебрежение. Виждах вече остатъка от живота си като сиво плато, над което дъждът нито спира, нито се превръща в сняг, когато най-неочаквано откриха в мен знаменитостта. Всъщност и аз не подозирах за този си талант — още на първия крос си тичах съвсем нормално, обаче се оказа, че финиширах пръв, и то за осем минути и две секунди.
Още следващите дни ме подгониха по маршрута. Не, не беше случайност — трите хиляди метра си взимах за осем минути, ей така, с подкованите обуща. И заваляха състезанията — вътрешно-редовно, юбилейно в чест на празника, междинно-проверовъчно, общогарнизонно.
След всяко бягане получавах като победител домашна отпуска. Дом нямах, нямаше как да ползувам наградите. Очертаваше се уникално явление в армейската юриспруденция — за една година служба да събера една година отпуска.
Един ден ме извика самият полковник.
— Пращаме те на общоармейското първенство. Ти си спортист човек и разбираш от една дума. Знаеш какво място искаме. Това е — посочи ми един изпънат в ъгъла офицер — майор Делков, твоят придружител. Действувайте.
Още същия следобед се качихме във влака.
— Ти единствен стигна до финалите — говореше ми майорът в акордеона, който свързваше моя второкласен с неговия първокласен вагон. (Макар че ако е за работа, той бе само придружвач, а аз придружаван, уставът си бе устав.) — Твоят резултат позволява да се явиш на спартакиадата. Тъй стана, че футболистите ни отпаднаха, волейболистите също не ни зарадваха, а по-скоро ни огорчиха с тия четири поредни загуби. В тениса също не набрахме точки. При яхтите съвсем закъсахме, хайде, това как да е, сред трудоваците рядко са се срещали добри яхтсмени, но борбата, борбата… Ти сам знаеш, Алчо и Малчев паднаха по точки, Савриев и Асенов ги тушираха и дори този бе, все му бъркам името с онзи, този бе — Киркорян, беше дисквалифициран за пасивност. А аз разчитах на тия момчета, сигурен бях, че рано или късно ще защищават честта на нацията, но не! Съдийството също си каза думата, но основната причина е другаде. Дали в дажбата не е, дали не е в методологията — и аз се обърках вече. Ти, ти само ще ни представиш. От теб се иска всичко, което те не можаха.
Ей тъй ме обработваше моят личен майор и аз усещах, че работата няма да е лека — предстоеше ми двубой не с разни смотани трудовачета, а с истински спортисти.
Още от първия ден се втурнах в непрекъснати тренировки. Трябваше бързо да вляза във върхова форма. Пробягвах своите трийсет километра за ден, а после тръгвах из града. Градът бе окръжен — с библиотеки и читални, с киносалони и дори с театър. Крепнех и физически, и духовно в този чуден град…
Видях я няколко дни преди състезанията. Седеше на скамейките по къса тенисна поличка. Тичах по пистата, не знам какво ме накара да се обърна, когато минавах край нея. При следващото ми минаване разбрах, че не само аз съм я забелязал — едри гюллетласкачи, дългуни скачачи, сухи маратонци — като антична група бяха накацали край нея яките голокраки войничета.
— Ела бе — подвикна ми някой, — стига си препускал!
Забих поглед в пистата и увеличих крачката. Засрамих се, като си помислих, че тя е погледнала към мен след това подвикване. Кръжах чак докато видях, че си е отишла. В банята заварих няколко момчета. Плискаха се на душовете и си говореха за нея, разбира се. Превъзбудени от собствената си голота, дрънкаха такива мръсотии, че побързах да се измъкна навън.
Пътят ми към казармите минаваше през парка. Седеше на една от първите пейки. Като ме видя, се изправи и се усмихна:
— Чаках вас.
Щях да припадна, честно ти казвам.
— Накъде отивате?
— Къ, къ, къ…
— Все едно — прекъсна ме момичето, — ще ви изпратя дотам.
Тръгнахме.
— Вървите много хубаво — каза ми по едно време, — почти както тичате. Вие сте мъжът с най-благородната крачка. Знаете ли, за мен най-важното в човека е крачката. Останалото се придобива, останалото се имитира, а крачката е неподражаема — тя разкрива целия характер. Ето, престъпниците ги откриват по следите им. Не може ли по стъпките да откриеш добрия човек, сърдечния човек. Днес два часа гледах как тичате и ми стана толкова спокойно, толкова ведро.