Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Матео Асис се опита да определи колко е часът по кукуригането на петлите. Накрая изплува на повърхността на действителността.
— Колко е часът?
Нора де Хакоб протегна ръка в полумрака и взе часовника със светещ циферблат, сложен на нощната масичка. Отговорът, който още не беше произнесла, напълно я разбуди.
— Четири и половина — рече тя.
— По дяволите!
Матео Асис скочи от леглото. Но главоболието и горчивата утайка в устата го принудиха да сдържи порива си. Потърси с крака обувките си в мрака.
— Денят щеше да ме свари — каза той.
— Много хубаво — рече тя. Запали лампичката и видя възлестия му гръб и бледите бедра. — Трябваше да останеш затворен тук до утре.
Тя беше съвсем гола, само слабините й бяха покрити с единия край на чаршафа. При запалената светлина дори гласът губеше мекото си безсрамие.
Матео Асис нахлузи обувките си. Беше висок и едър. Нора де Хакоб, която го приемаше от време на време от две години насам, изпитваше нещо като поражение пред необходимостта да има тайно мъж, който на нея й се струваше създаден, за да може една жена да разказва за него.
— Ако не внимаваш, ще напълнееш — каза тя.
— От лек живот — възрази той, като се мъчеше да прикрие досадата си. После усмихнат добави: — Сигурно съм бременен.
— Дано — каза тя. — Ако мъжете можеха да раждат, щяха да бъдат по-внимателни.
Матео Асис вдигна от пода презерватива заедно с гащетата, отиде в банята и го хвърли в клозетната чиния. Изми се, като се мъчеше да не вдишва дълбоко — всяка миризма рано сутринта миришеше на нея. Когато се върна в стаята, той я завари седнала в леглото.
— Някой ден — каза Нора де Хакоб — ще ми омръзнат тия криеници и ще разкажа всичко на всички.
Той не я погледна, докато не се облече напълно. Тя осъзна разголените си повехнали гърди и се покри с чаршафа до брадичката.
— Не виждам кога бихме могли — продължи тя — да си закусваме в леглото и да стоим тук до следобед. Способна съм сама да си напиша пасквил.
Той широко се разсмя.
— Старият Бенхаминсито ще умре — рече той. — Как върви тая работа?
— Представи си — отвърна тя, — чака да умре Нестор Хакоб.
Видя го как й маха с ръка от вратата. „Гледай да дойдеш за Коледа“ — му каза. Той обеща. Прекоси двора на пръсти и излезе на улицата. Ръмеше едва-едва и леко овлажняваше кожата му. Като стигна площада, един вик го закова на място.
— Стой!
Някакво фенерче светна в очите му. Той се извърна настрани.
— А-а, дявол го взел! — каза кметът, невидим зад ъгъла светлина. — Я вижте кого срещаме. Идваш ли, или отиваш?
Той угаси фенерчето и Матео Асис го видя, следван от тримата полицаи. Лицето му беше свежо и умито, на рамото си носеше картечница.
— Идвам — отвърна Матео Асис.
Кметът се приближи, за да види колко е часът на светлината на уличната лампа. Беше пет без десет. Той направи знак на полицаите да свирят отбой за комендантския час. Стоя неподвижен, докато тръбата спря да свири, придавайки тъжна нотка на съмването. После отпрати полицаите и тръгна с Матео Асис през площада.
— Край — каза той. — Край на тая история с хартийките.
В гласа му звучеше по-скоро умора, отколкото задоволство.
— Хванахте ли го?
— Още не — отвърна кметът. — Но току-що извърших последния патрул и мога да твърдя, че днес за пръв път селото осъмна без нито един пасквил. Трябваше да се затегнат гащите.
Като стигна до вратата на къщата, Матео Асис мина напред, за да върже кучетата. Жените от прислугата се протягаха в кухнята. Когато кметът влезе, посрещна го лай на вързани кучета, който миг след това бе заменен от стъпки и пръхтене на домашни животни. Вдовицата Асис ги завари да пият кафе, седнали на зида на кухнята. Беше се развиделило.
— Ранобудният човек — каза вдовицата — е добър съпруг, но лош мъж.
Въпреки доброто й настроение лицето й издаваше, че е прекарала нощта в мъчително будуване. Кметът отвърна на поздрава. Взе картечницата от земята и я метна на рамо.
— Пийте кафе колкото искате, лейтенанте — каза вдовицата, — но не ми мъкнете пушки в къщата.
— Напротив — усмихна се Матео Асис. — Трябваше да му я искаш назаем, за да идеш на черква. Не мислиш ли?
— На мене не ми трябват тези железа, за да се защитавам — възрази вдовицата. — Божието провидение е на нашата страна. Асисовци — добави тя — почитахме бога още преди да има попове на много левги наоколо.
Кметът се сбогува. „Трябва да поспя — каза той. — Това не е живот.“ Проби си път между кокошките, патиците и пуйките, които започнаха да завладяват двора. Вдовицата пропъди животните. Матео Асис отиде в спалнята, изкъпа се, преоблече се и излезе да оседлае мулето. Братята му бяха потеглили още на разсъмване.