Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Бутилка минерална вода — каза той.
Бутилките затрополиха, когато собственикът ги разбута в касата с лед.
— Някой ден — каза собственикът — ще се наложи да ви оперират и ще намерят черния ви дроб пълен с мехурчета.
Кметът впи очи в чашата. Отпи, оригна се, постоя облакътен на тезгяха, загледан втренчено в чашата, после пак се оригна. Площадът беше пуст.
— Добре — каза кметът. — Какво става?
— Неделя е — отвърна собственикът.
— А-а!
Той остави една монета на тезгяха и излезе, без да се сбогува. На ъгъла на площада някакъв човек, който вървеше, сякаш влачеше огромна опашка, му каза нещо, което той не разбра. Но малко след това реагира. Някак смътно разбра, че нещо става, и се отправи към казармата. С няколко скока изкачи стълбите, без да обръща внимание на хората, които се тълпяха на вратата. Един от полицаите го пресрещна. Подаде му някакъв лист хартия и само с един поглед той разбра за какво става дума.
— Раздаваше ги на арената за бой с петли — каза агентът.
Кметът се втурна по коридора. Отвори първата килия и се спря с ръка на бравата, като се вглеждаше в полумрака, докато го видя — беше около двадесетгодишен младеж, с тъмно слабо лице, белязано от едра шарка. Носеше шапка за бейзбол и очила с половин рамки.
— Как се казваш?
— Пепе.
— Пепе чий?
— Пепе Амадор.
Кметът го изгледа за миг и се помъчи да си спомни нещо. Младежът бе седнал на бетонната платформа, която служеше за легло на затворниците. Изглеждаше спокоен. Свали очилата, обърса ги с пеша на ризата си и погледна кмета с присвити очи.
— Къде сме се виждали? — попита кметът.
— Тук някъде — отвърна Пепе Амадор.
Кметът не пристъпи нито крачка навътре в килията. Продължи замислено да гледа арестувания, после започна да затваря вратата.
— Добре, Пепе — каза, — мисля, че загази.
Той заключи, прибра ключа в джоба си и отиде в залата да прочете и препрочете няколко пъти нелегалния позив.
Седна срещу отворения балкон, трепейки комарите с ръце, докато по пустите улици светнаха лампите. Той познаваше това спокойствие на здрача. Веднъж в една такава привечер той бе изпитал напълно вълнението от властта.
— Значи, пак започват — каза гласно.
Пак започваха. Както и по-рано, позивите бяха отпечатани на циклостил от двете страни и биха могли да се разпознаят навсякъде и по всяко време по неуловимия отпечатък на тревога, който придава нелегалното.
Мисли дълго в мрака, като сгъваше и разгъваше листчето хартия, преди да вземе някакво решение. Накрая го прибра в джоба си и опипом позна ключовете от килията.
— Ровира! — повика той.
Довереният му полицай изникна от мрака. Кметът му даде ключовете.
— Заеми се с това момче — рече. — Опитай се да го убедиш да ти съобщи имената на хората, които донасят в селото нелегална пропаганда. Ако не успееш с добро — доуточни той, — накарай го да проговори по друг начин.
Полицаят му напомни, че тази нощ е дежурен.
— Остави това — каза му кметът. — Остави всичко друго до нова заповед. — И още нещо — добави, сякаш го бе осенило някакво вдъхновение: — Пусни хората, които са на двора. Тази нощ няма да има патрули.
После повика в блиндирания кабинет тримата полицаи, които по негова заповед бездействаха в участъка. Нареди им да си облекат униформите, които пазеше под ключ в шкафа. Докато те се обличаха, той събра на масата халосните патрони, които предишните вечери бе раздавал на хората от патрулите, и извади от желязната каса шепа куршуми.
— Тази вечер вие ще патрулирате — им каза той, като проверяваше пушките, за да им даде най-добрите. — Не трябва да правите нищо, но нека хората разберат, че именно вие сте на улицата. — След като всички бяха въоръжени, той им раздаде муниции. Изправи се пред тях.
— Но чуйте добре — предупреди ги той, — ако някой от вас извърши някоя глупост, ще бъде разстрелян в двора. — Почака отговор, но такъв не последва. — Ясно ли е?
Тримата мъже — двамата с индиански черти и съвсем обикновен вид, а третият рус, предразположен към гигантизъм и с прозрачно сини очи — изслушаха последните думи, зареждайки пушките. Застанаха мирно.
— Ясно, лейтенант.
— И още нещо — каза кметът и смени тона с по-неофициален. — Асисовци са в селото и няма да е чудно да срещнете някого от тях, пиян, да налита на бой. Каквото и да става, не го закачайте. — И този път не последва очакваният отговор. — Ясно ли е?
— Ясно, лейтенант.
— Е, хайде тогава — заключи кметът. — И бъдете нащрек.
Като затваряше църквата след вечерната молитва, която бе преместил с един час напред заради комендантския час, отец Анхел усети миризма на мърша. Това бе мигновена воня, която не успя да привлече вниманието му. По-късно, докато пържеше зелени банани и топлеше млякото за вечеря, откри причината за миризмата — Тринидад, която от събота беше болна, не бе изхвърлила умрелите мишки. Тогава се върна в църквата, отвори и почисти капаните, а след това се упъти към дома на Мина, на две преки от църквата.