Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Съдията Аркадио установи, че все още са сами в бръснарницата. Силното слънце, шушукането на шевната машина в тишината в девет и половина, неизбежният понеделник му подсказваха още нещо — като че ли бяха сами в цялото село. Тогава измъкна листчето от джоба си и го прочете.
Бръснарят му обърна гръб, за да подреди нещата върху тоалетката. „Две години, речи — изрече по памет, — и все същото извънредно положение, същата цензура на печата, същите държавни служители.“ Като видя в огледалото, че съдията Аркадио е свършил да чете, му каза:
— Разпространете го.
Съдията отново пъхна листчето в джоба си.
— Смелчага си — рече той.
— Ако някой път се бях излъгал в някого — каза бръснарят, — отдавна щях да съм пълен с олово. — После добави съвсем сериозно: — И помнете едно, съдия, това вече никой не може да го спре.
Като излезе от бръснарницата, съдията Аркадио усети, че устата му е суха. В салона за билярд си поръча две двойни и след като ги изпи едно след друго, разбра, че му остава още много време, за да свърши. В университета в една събота от страстната седмица той се опита да излекува със сила несигурността си — влезе, съвършено трезвен, в клозета на един бар и сипа барут върху възпалението от шанкър и го запали.
На четвъртата чаша дон Роке намали дозата. „С този ритъм — усмихна се той — ще ви изнесат на рамо като бикоборците.“ Той също се усмихна с устни, но очите му останаха угаснали. Половин час по-късно отиде в клозета, изпика се и преди да излезе, хвърли позива в дупката.
Когато се върна при тезгяха, намери до чашата бутилка, на която с мастилена черта бе отбелязано нивото на течността. „Всичко това е за вас“ — му каза дон Роке, като бавно си вееше. Бяха сами в салона. Съдията Аркадио си наля половин чаша и отпи, без да бърза. „Знаете ли?“ — попита той. И тъй като дон Роке не даваше признаци да е разбрал, му каза:
— Ще стават големи работи.
Дон Сабас претегляше на везните обяда си на птиче, когато му съобщиха за ново посещение на господин Кармичаел. „Кажи му, че спя“ — прошепна на ухото на жена си. И наистина, десет минути преди това той спеше. Когато се събуди, въздухът беше сух, а къщата се бе вцепенила от жега. Минаваше пладне.
— Какво сънува? — запита го жена му.
— Нищо.
Тя бе изчакала мъжът й сам да се събуди. Миг след това извари спринцовката и дон Сабас си би инжекцията инсулин в бедрото.
— Вече от три години нищо не сънуваш — каза жената със закъсняло разочарование.
— По дяволите — възкликна той. — Сега пък какво искаш? Човек не може да сънува насила.
Преди години, в краткия си предобеден сън, дон Сабас бе сънувал някакъв дъб, по който вместо цветове имаше ножчета за бръснене. Жена му бе изтълкувала съня и бе спечелила на лотария.
— Ако не е днес, ще е утре — каза тя.
— Нито днес, нито утре — възрази нетърпеливо дон Сабас. — Няма да взема да сънувам само за да можеш ти да вършиш глупости.
Той отново се изтегна в леглото, докато жена му слагаше в ред стаята. Всякакви остри и режещи предмети бяха изхвърлени от помещението. След половин час дон Сабас се надигна на няколко етапа, като се мъчеше да не се вълнува, и започна да се облича.
— А, да — запита тогава, — какво каза Кармичаел?
— Че ще дойде по-късно.
Не си проговориха, докато не седнаха на масата. Дон Сабас кълвеше простия си обяд на болен. Тя си сипа от всичко, на пръв поглед прекалено много за дребното й тяло и посърналото й лице. Дълго премисля, преди да се реши да го попита:
— Какво иска Кармичаел?
Дон Сабас дори не вдигна глава.
— Какво може да иска? Пари.
— Така си и мислех — въздъхна жената. И продължи състрадателно: — Горкият Кармичаел, река от пари минава през ръцете му от толкова години, а живее с хорската милостиня. — Докато говореше, въодушевлението й към храната изстиваше.
— Дай му, Сабитас — помоли тя. — Господ ще ти се отплати. — Тя кръстоса приборите върху чинията и любопитно попита: — Колко иска?
— Двеста песос — отвърна невъзмутимо дон Сабас.
— Двеста песос!
— Представи си!
За разлика от неделята, която беше най-заетият му ден, в понеделник дон Сабас разполагаше с един спокоен следобед. Можеше да прекара дълги часове в кабинета, да дреме пред електрическия вентилатор, докато добитъкът растеше, угояваше се и се множеше в чифлиците му. Този следобед обаче той не можа да се отпусне нито за миг.
— От жегата е — каза жената.
Дон Сабас позволи в обезцветените му зеници да проблесне искрица отчаяние. В тясната кантора със старо дървено писалище, четири кожени кресла и струпани в ъглите конски такъми щорите бяха спуснати, а въздухът бе тежък и топъл.