Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Сам Тото Висбал му отвори вратата. В сумрачното салонче, където имаше няколко кожени табуретки в безпорядък и окачени по стените литографии, майката на Мина и сляпата й баба пиеха в големи чаши някакво горещо и ароматно питие. Мина правеше изкуствени цветя.
— Вече петнадесет години — каза сляпата — не сме ви виждали в тази къща, отче.
Това беше вярно. Всеки следобед той минаваше край прозореца, до който Мина сядаше да прави изкуствени цветя, но никога не влизаше.
— Как минава времето — каза той. После, давайки да се разбере, че бърза, се обърна към Тото Висбал:
— Идвам да ви помоля да пуснете Мина от утре да се заеме с капаните. Тринидад — обясни той на Мина — от събота е болна.
Тото Висбал даде съгласието си.
— Това е губене на време — намеси се сляпата. — В края на краищата тази година светът ще свърши.
Майката на Мина сложи ръка на коляното й, за да я накара да замълчи. Сляпата отстрани ръката й.
— Бог наказва суеверието — каза свещеникът.
— Така е писано — каза сляпата, — кръв ще се лее по улиците и никаква човешка сила не ще е в състояние да я спре.
Свещеникът й хвърли поглед на състрадание — тя беше много стара, извънредно бледа и мъртвите й очи сякаш проникваха в тайната на нещата.
— Ще се къпем в кръв — подигра се Мина.
Тогава отец Анхел се обърна към нея. Видя я как изниква — с гарвановочерна коса и същата бледост като на сляпата, иззад мъгляв облак от разноцветни ленти и хартии. Приличаше на алегорична жива картина от някоя училищна вечеринка.
— А ти — каза й той — работиш в неделя.
— И аз й казах — намеси се сляпата. — Горяща пепел ще се посипе върху главата й.
— Нуждата има остри зъби — усмихна се Мина.
Тъй като свещеникът продължаваше да стои прав, Тото Висбал издърпа една табуретка и отново го покани да седне. Той беше дребен човечец, с нервни от стеснение движения.
— Благодаря — отказа отец Анхел. — Комендантският час ще ме завари на улицата. — Той се заслуша в дълбоката тишина в селото и забеляза: — Като че ли вече е минало осем.
Тогава узна — след почти две години празни килии, Пепе Амадор беше в затвора, а селото — оставено в ръцете на трима престъпници. Хората се бяха прибрали още в шест часа.
— Странно. — Отец Анхел сякаш си говореше сам. — Едно такова нещо изглежда безразсъдно.
— Рано или късно, трябваше да се случи — каза Тото Висбал. — Цялата страна е закърпена с паяжина.
Той изпрати свещеника до вратата.
— Не сте ли виждали нелегалните позиви?
Отец Анхел се вкамени.
— Пак ли?
— През август — намеси се сляпата — ще започнат трите дни мрак.
Мина протегна ръка и й подаде едно започнато цвете. „Млъкни — каза й тя — и завърши това.“ Сляпата опипа цветето.
— Значи, пак започнаха — каза свещеникът.
— Вече от близо седмица — каза Тото Висбал. — Тук се появи един и никой не разбра кой го е донесъл. Нали знаете как стават тия работи.
Свещеникът кимна с глава.
— Казват, че всичко си продължава както по-рано — продължи Тото Висбал. — Правителството се смени, обеща мир и сигурност и в началото всички повярваха. Но държавните служители са си все същите.
— Вярно е — намеси се майката на Мина. — Ето тук пак въведоха комендантски час и тези трима престъпници са на улицата.
— Но има нещо ново — каза Тото Висбал, — сега казват, че във вътрешността на страната пак се организира партизанска борба срещу правителството.
— Всичко е писано — каза сляпата.
— Това е абсурдно — каза свещеникът замислено. — Трябва да признаем, че отношението се е променило. Или поне — поправи се той — се беше променило до тази вечер.
Няколко часа по-късно, разсънен в задухата под мрежата за комари, той се запита дали наистина времето бе изминало през тези деветнадесет години, откакто беше в енорията. Чу точно пред къщата си шума на ботуши и оръжие, който по-рано предхождаше изстрелите. Само дето този път ботушите се отдалечиха, минаха отново след един час и пак се отдалечиха, без да прозвучат изстрели. Малко след това, измъчен от безсънието и жегата, той разбра, че вече от доста време петлите кукуригат.