Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Вдовицата Монтиел бе седнала в леглото с разпусната коса и притискаше с ръце края на чаршафа към гърдите си. В скута й се виждаха огледало и рогов гребен.
— Значи, и вие се готвите да идете на празненството — обърна се към нея лекарят.
— Ще празнува петнадесетия си рожден ден — каза една от жените.
— Осемнадесетия — поправи я вдовицата Монтиел с тъжна усмивка. Легна си отново в леглото и се покри до брадата. — Естествено мъже не са канени, а най-малко вие, докторе, лоша поличба е.
Лекарят сложи мократа шапка върху тоалетката. „Добре сте намислили — каза той, като наблюдаваше болната благосклонно и някак замислено. — Сега разбирам, че нямам работа тук.“ После, като се обърна към групата жени, се извини:
— Ще позволите ли?
Когато остана насаме с него, вдовицата Монтиел отново възприе горчивото изражение на болна. Но лекарят, изглежда, не го забеляза. Продължи да говори със същия празничен тон, докато подреждаше върху нощното шкафче нещата, които вадеше от чантата.
— Моля ви, докторе — помоли вдовицата, — стига вече инжекции. Заприличала съм на решето.
— Инжекциите — усмихна се докторът — са най-доброто нещо, което е измислено, за да си изкарват хляба лекарите.
Тя също се усмихна.
— Повярвайте — каза, като попипваше бедрото си през чаршафа, — всичко това ми е като изгнило. Не мога да се пипна.
— Ами не се пипайте — каза лекарят.
Тогава тя широко се усмихна.
— Говорете сериозно поне в неделя, докторе.
Лекарят вдигна ръкава, за да премери кръвното й налягане.
— Лекарят ми е забранил — каза той. — Вредно е за черния дроб.
Докато той премерваше налягането, вдовицата с детинско любопитство наблюдаваше скалата на апарата. „Това е най-странният часовник, който съм виждала през живота си“ — каза тя. Лекарят не откъсна очи от стрелката, докато не престана да помпа.
— Само той определя точно кога трябва да се стане — каза лекарят.
Когато свърши, докато навиваше тръбичките на апарата, той внимателно се вгледа в лицето на болната. Сложи върху масичката туба с бели хапчета, които тя трябваше да взема на дванадесет часа. „Щом не искате повече инжекции — каза той, — няма да има повече инжекции. Вие сте по-здрава от мене.“ Вдовицата махна нетърпеливо с ръка.
— Никога не съм била болна — каза тя.
— Знам — съгласи се лекарят, — но трябваше да се измисли нещо, за да се оправдае сметката.
Като отмина забележката, вдовицата попита:
— Трябва ли още да лежа?
— Напротив — възрази лекарят, — забранявам ви го категорично. Слезте в салона и се погрижете за гостите, както му е редът. Освен това — добави той лукаво — за много неща имате да си поговорите.
— За бога, докторе — възкликна тя, — не бъдете такъв клюкар. Сигурно вие лепите пасквилите.
Доктор Хиралдо се разсмя на хрумването. Като излизаше, той хвърли бегъл поглед към кожения куфар с медни кабари, приготвен за път в един ъгъл на спалнята. „И да ми донесете подарък — извика той от вратата, — когато се върнете от околосветското пътешествие.“ Вдовицата отново се бе заела търпеливо да разчесва косите си.
— Естествено, докторе.
Не влезе в салона. Остана в леглото, докато си отиде и последната гостенка. Тогава се облече. Господин Кармичаел я завари да яде срещу полуотворения балкон.
Тя отговори на поздрава, без да откъсва очи от балкона. „Всъщност — каза тя — тази жена ми харесва, смела е.“ И господин Кармичаел погледна към дома на вдовицата Асис, чиито врати и прозорци в единадесет часа още не бяха отворени.
— Въпрос на природа — каза той. — Такава като нея, създадена да ражда само момчета, не може да бъде друга. — И като се обърна към вдовицата Монтиел, добави: — А вие сте същинска роза.
Тя като че ли го потвърди със свежата си усмивка. „Знаете ли?“ — запита. Господин Кармичаел нерешително мълчеше и тя побърза да отговори:
— Доктор Хиралдо е убеден, че съм луда.
— Не може да бъде!
Вдовицата кимна с глава. „Няма да се учудя — продължи тя, — ако вече е разговарял с вас как да бъда изпратена в лудницата.“ Господин Кармичаел не знаеше как да излезе от неудобното положение.
— Не съм излизал от къщи цяла сутрин — каза той.
После се отпусна в мекото кожено кресло, поставено до леглото. Вдовицата си спомни Хосе Монтиел в същото това кресло, сразен от мозъчния кръвоизлив, петнадесет минути преди да умре. „В такъв случай — каза тя и прогони лошия спомен — може да ви повика следобед.“ И промени темата с лъчезарна усмивка: