Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Вашето време е сега, отче — усмихна се той. — Не му отстъпвайте.
Докато лекарят наблюдаваше ска̀лата, свещеникът изучаваше кабинета с онова глуповато любопитство, което обикновено предизвикват чакалните. На стената бяха окачени жълтеникава диплома, литографията на някакво червеникаво-виолетово момиченце с проядена от синьо петно буза и картината на лекар, оспорващ си със смъртта една гола жена. В дъното, зад желязното легло, боядисано в бяло, имаше шкаф с шишета с етикети. До прозореца имаше витрина с инструменти и други две, претъпкани с книги. Единствената определена миризма беше на медицински спирт.
Лицето на доктор Хиралдо не изразяваше нищо, докато мереше кръвното.
— В тая стая липсва образът на някой светец — измърмори отец Анхел.
Лекарят огледа стените. „Не само тук — каза той. — И в селото също.“ Той прибра апарата в кожения калъф, който затвори с енергично дръпване на ципа, и каза:
— Знайте едно нещо, отче, кръвното ви е много добре.
— Предполагах — каза свещеникът. И добави вяло, нерешително: — Никога не съм се чувствал по-добре през октомври.
Той бавно започна да смъква ръкава си. Със закърпено расо, скъсани обувки и груби ръце, чиито нокти изглеждаха като от обгорен рог, в този миг у него изпъкваше най-същественото — той беше извънредно беден човек.
— И все пак — възрази лекарят — загрижен съм за вас. Трябва да признаете, че начинът ви на живот не е най-подходящият за октомври като този.
— Господ е взискателен — каза свещеникът.
Лекарят му обърна гръб, за да погледне тъмната река през прозореца. „Питам се до каква степен — възрази той. — Не ми изглежда богоугодно толкова години човек да се мъчи да покрие с броня хорските инстинкти при пълно съзнание, че отдолу всичко си продължава постарому.“ След продължителна пауза той запита:
— През последните дни нямате ли усещания, че непреклонното ви дело е започнало да се рони?
— Всяка нощ, през целия си живот, съм имал това усещане — каза отец Анхел. — Затова знам, че на следния ден с нови сили трябва да започна отначало.
Той се бе изправил. „Наближава шест“ — рече, готвейки се да напусне кабинета. Без да се помръдне от прозореца, лекарят като че ли протегна ръка към него и каза:
— Отче, някоя нощ сложете ръка на сърцето си и се запитайте дали не се опитвате само да слагате лепенки на морала.
Отец Анхел не можа да скрие ужасното си вътрешно вълнение. „В часа на смъртта — каза той — вие ще разберете колко тежат тези думи, докторе.“ Каза лека нощ и леко притвори вратата, като излезе.
Не можа да се съсредоточи в молитвата. Когато затваряше черквата, Мина се приближи да му каже, че за два дни се беше хванала само една мишка. Той имаше чувството, че докато я нямаше Тринидад, мишките се бяха разплодили дотолкова, че заплашваха да подкопаят храма. Все пак Мина беше заредила капаните. Беше сложила отрова в сиренето, бе проследила пътя на малките и бе запушила с асфалт новите гнезда, които сам той й помагаше да открият.
— Вложи вяра в работата си — й беше казал — и мишките като агънца ще влязат в капаните.
Той дълго се въртя на голата рогозка, преди да заспи. В раздразнението от безсънието осъзна съвсем ясно мрачното чувство на поражение, което лекарят бе посял в сърцето му. Това безпокойство и по-късно шумът на мишките в църквата и страхотната неподвижност на комендантския час — всичко се съюзи с оная сляпа сила, която го завлече до водовъртежа на най-страшния му спомен:
Едва пристигнал в селото, го бяха събудили посред нощ, за да даде последно причастие на Нора де Хакоб. Бе изслушал една драматична изповед, изложена по спокоен, сбит и подробен начин, в спалня, приготвена, за да посрещне смъртта — липсваха само разпятието над главата и редиците празни столове край стените. Умиращата му бе разкрила, че съпругът й, Нестор Хакоб, не е бащата на току-що родената дъщеря. Отец Анхел бе поставил като условие за опрощението изповедта и покаянието да бъдат повторени в присъствието на съпруга.
Изпълнявайки ритмичните заповеди на импресариото, артистите измъкнаха колчетата и палатката се разду и падна с жаловито свиркане — като на вятъра между дърветата. На разсъмване тя вече беше сдиплена и жените и децата закусваха върху сандъците, докато мъжете товареха животните. Когато шлеповете изсвириха за път, следите от огньовете на празното място бяха единственият признак, че някакъв праисторически звяр бе минал през селото.
Кметът не бе мигнал. След като бе наблюдавал от балкона натоварването на цирка, той се смеси с пристанищната тълпа — все още в бойна униформа, с възпалени от недоспиване очи и вкоравено от двудневната брада лице. Импресариото го зърна от покрива на шлепа.