Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Вдовицата Асис се бе заела с клетките, когато синът й се появи в двора.
— Помни — рече му тя, — че едно е да си пазиш кожата, друго е да ставаш приятел.
— Влезе само да изпие чашка кафе — каза Матео Асис. — Разговаряхме и стигнахме дотук, без да се усетим.
Стоеше в края на коридора и гледаше майка си, но тя му отвръщаше, без да се обърне. Сякаш говореше на птичките. „Само това ти казвам — натърти тя. — Не ми води убийци в къщата.“ Като свърши с клетките, тя се зае със сина си:
— А ти къде беше?
Тази сутрин съдията Аркадио като че ли откри зловещи признаци в дребните епизоди, които правят ежедневието. „Времето е главоболно“ — каза на жена си, като се мъчеше да обясни обзелата го тревога. Утрото беше слънчево. Реката — за пръв път от няколко седмици, бе изгубила заплашителния си вид и цвета си на сурова кожа. Съдията Аркадио отиде в бръснарницата.
— Правосъдието — посрещна го бръснарят — куца, но пристига.
Подът бе лъснат с газ, а огледалата бяха покрити с белило. Бръснарят започна да ги лъска с парцал, докато съдията Аркадио се наместваше на стола.
— Не би трябвало да има понеделници — каза съдията.
Бръснарят бе започнал да го подстригва.
— Неделите са виновни — рече той. — Ако не бяха неделите, нямаше да има и понеделници — доуточни с весело изражение.
Съдията Аркадио затвори очи. Този път, след десет часа сън, след няколко бурни любовни мига и продължителна баня нямаше в какво да се упрекне неделята. Но сега беше напрегнат понеделник. Когато часовникът на кулата удари девет часа и камбанният звън бе заменен със съскането на шевната машина в съседната къща, нов признак накара съдията Аркадио да потрепери — тишината по улиците.
— Това е село-призрак — каза той.
— Вие така пожелахте — каза бръснарят. — По-рано в понеделник по това време вече да съм подстригал пет души най-малко. Днес вие сте ми сефтето.
Съдията Аркадио отвори очи и за миг остана загледан в отражението на реката в огледалото. „Вие“ — възрази. И попита:
— Кои сме ние?
— Ами вие — поколеба се бръснарят. — Преди да дойдете вие, това село беше загубено като всички останали, но сега е нещо още по-лошо.
— Щом ми казваш тези неща — възрази съдията, — значи, знаеш, че нямам нищо общо с тях. Би ли посмял — попита, но не нападателно — да кажеш същото и на лейтенанта?
Бръснарят призна, че не.
— Вие не знаете — рече той — какво значи всяка сутрин да ставаш с убеждението, че ще те убият и да минат десет години, без да те убият.
— Не знам — съгласи се съдията Аркадио, — нито искам да знам.
— Направете всичко възможно — каза бръснарят — никога да не го узнаете.
Съдията наведе глава. След продължително мълчание той запита: „Знаеш ли едно нещо, Гуардиола? — И без да дочака отговора, продължи: — Лейтенантът пуска корени в селото. И с всеки изминат ден затъва все повече и повече, защото е открил удоволствие, от което човек не се отказва — малко по малко, без да вдига много шум, той богатее.“ Тъй като бръснарят го слушаше мълчаливо, завърши:
— Обзалагам се, че вече няма да има нито един убит по негова вина.
— Мислите ли?
— Обзалагам се на едно срещу сто — настоя съдията Аркадио. — За него, в този момент, най-добрата сделка е спокойствието.
Бръснарят свърши да го подстригва, дръпна стола назад и смени кърпата, без да продума. Когато най-после проговори, в гласа му се прокрадваше нотка на смущение.
— Странно е, че тъкмо вие казвате това — рече той. — И че го казвате тъкмо на мене.
Ако позата му позволяваше, съдията Аркадио щеше да свие рамене.
— Не го казвам за пръв път — наблегна той.
— Лейтенантът е най-добрият ви приятел — каза бръснарят.
Бе снишил гласа си и сега звучеше напрегнато и доверено. Съсредоточен в работата си, изражението му беше като на човек, който няма навика да пише, а трябва да се подпише.
— Я ми кажи, Гуардиола — запита съдията Аркадио някак тържествено, — какво си мислиш ти за мене?
Бръснарят бе започнал да го бръсне. Замисли се за миг, преди да отговори.
— Досега — каза той — мислех, че вие сте човек, който знае, че си отива и иска да си иде.
— Можеш да продължиш да мислиш същото — усмихна се съдията.
Оставяше се да го бръснат със същото мрачно безразличие, с което би се оставил да го заколят. Стоя със затворени очи, докато бръснарят търкаше брадата му със стипца, поръсваше я с талк, а после го изчеткваше с много мека четка. Докато сваляше кърпата от врата му, той пъхна една хартия в джоба на ризата му.
— Само в едно нещо се лъжете, съдия — рече му той. — В тази страна ще има да стават големи работи.