Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Може би — рече той. — Никога не е било толкова топло през октомври.
— Преди петнадесет години, при една такава жега, стана земетресение — каза жена му. — Спомняш ли си?
— Не си спомням — отвърна дон Сабас разсеяно, — нали знаеш, че никога нищо не помня. Освен това — добави начумерено — този следобед не ми се говори за бедствия.
Като затвори очи и скръсти ръце на корема, той се престори на заспал. „Ако дойде Кармичаел — измърмори, — кажи му, че ме няма.“ Умолителна гримаса сгърчи лицето на жена му.
— Лош човек си — рече тя.
Но той не продума. Тя излезе от кабинета, като съвсем безшумно затвори замрежената врата. Късно следобед, след като наистина беше спал, дон Сабас отвори очи и видя пред себе си — сякаш бе продължение на съня му — кмета, който го чакаше да се събуди.
— Човек като вас — усмихна се лейтенантът — не бива да спи при отворена врата.
Дон Сабас с нищо не показа смущението си. „За вас — каза той — вратите на къщата ми винаги са отворени.“ Той протегна ръка, за да раздрънка камбанката, но кметът го спря с движение на ръката.
— Не искате ли кафе? — попита дон Сабас.
— Сега не — каза кметът, като оглеждаше стаята с тъжен поглед. — Много ми беше приятно тук, докато вие спяхте. Все едно, че бях в друго село.
Дон Сабас разтърка клепачи с опакото на ръката.
— Колко е часът?
Кметът погледна часовника си: „Близо пет“ — отвърна. После, като се намести по-удобно в креслото, леко премина към въпроса:
— Ще поговорим ли?
— Предполагам — каза дон Сабас, — че нищо друго не ми остава.
— Не би имало смисъл — каза кметът. — В края на краищата това не е тайна за никого. — И със същата спокойна плавност, без да насилва нито за миг жестовете или думите си, добави:
— Кажете ми, дон Сабас, колко говеда сте измъкнали и белязали с вашето клеймо от стадата на вдовицата Монтиел, откакто тя ви предложи да ги купите?
Дон Сабас сви рамене.
— Нямам никаква представа.
— Вие знаете — натърти кметът, — че това нещо си има име.
— Кражба на добитък — уточни дон Сабас.
— Точно така — потвърди кметът. — Да предположим например — продължи той, без да променя тона, — че сте отмъкнали двеста глави за три дни.
— Дано — каза дон Сабас.
— Значи, двеста — каза кметът. — Вие знаете условията: петдесет песос общински данък за всяка глава.
— Четиридесет.
— Петдесет.
Дон Сабас млъкна примирен. Беше се облегнал на гърба на пружинения стол, въртеше на пръста пръстена с черен лъскав камък и беше впил очи във въображаема шахматна дъска пред себе си.
Кметът го наблюдаваше с безмилостно внимание. „Този път обаче нещата няма да свършат дотук — продължи той. — От този момент нататък, където и да се намира, наследственият добитък на Хосе Монтиел е под закрилата на общината.“ След като напразно чака някаква реакция, той обясни:
— Тази нещастна жена, както знаете, е съвсем побъркана.
— А Кармичаел?
— Кармичаел — каза кметът — от два часа е под наблюдение.
Тогава дон Сабас го изгледа с изражение, което би могло да бъде и на преклонение, и на изумление. И без никакъв преход стовари върху писалището грамадното си отпуснато туловище, разтърсвано от неудържим смях.
— Чудесен случай, лейтенанте — рече накрая. — Сигурно ви изглежда като сън.
Привечер доктор Хиралдо изпита увереността, че е спечелил срещу миналото. Бадемовите дървета на площада отново бяха прашни. Още една зима отминаваше, но предпазливите й стъпки оставяха дълбоки следи в спомена. Отец Анхел се връщаше от вечерната си разходка, когато видя лекарят да пъха ключа в ключалката на кабинета.
— Виждате ли, докторе — усмихна се той, — и за отварянето на една врата е нужна божията помощ.
— Или помощта на фенерче — усмихна се на свой ред лекарят.
Превъртя ключа, после съсредоточи цялото си внимание върху отец Анхел. Видя го изпънат и сив в сумрака. „Почакайте малко, отче — каза той. — Мисля, че черният ви дроб не е в ред.“ Задържа го за лакътя.
— Мислите ли?
Лекарят запали лампата в преддверието и огледа с повече човешко, отколкото професионално внимание лицето на свещеника. После отвори вратата с мрежа и запали лампата в кабинета.
— Няма да е излишно да посветите пет минути на тялото си, отче — каза той. — Я да видим как е кръвното ви налягане.
Отец Анхел бързаше. Но при настойчивостта на лекаря влезе в кабинета и запретна ръкав.
— По мое време — каза той — тези неща не съществуваха.
Доктор Хиралдо премести един стол срещу него и седна, за да му сложи апарата.