Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Халил намери лоста на седалката и свали облегалката максимално назад. После се пресегна през мъртвеца и взе двата неделни вестника от съседната седалка. Остана изненадан от размерите и тежестта им. Постла страниците на Нюздей върху лицето и тялото на шофьора. Беше сигурен, че кръвта няма да се просмуче през хартията. Пъхна Пост под мишница.
Изключи двигателя, взе ключовете, затвори вратата, след което заключи всички врати с дистанционното. Щяха да минат много часове и може би чак на сутринта някой щеше да забележи спящия шофьор, очакващ клиента си.
— Приятни сънища — каза му Халил. Тръгна към минаващата покрай малкия паркинг улица като държеше под око къщите от другата страна. На петдесетина метра от него мъж и жена разхождаха куче, две деца с велосипеди се движеха насреща му. В Триполи му бяха казали, че християнският шабат е тих и спокоен ден в жилищните райони и явно наистина беше така. След като децата го подминаха, Халил видя една шахта на отводнителен канал и пусна ключовете през решетката.
Застана до една улична лампа, отвори вестника и зачете някаква статия за самоубийствените атентати в Багдад. Не му харесаха думите „терорист“ и описанията на „мерзавските малодушни атаки“. Халил знаеше, че е нужна храброст, за да станеш мъченик, и се възхищаваше на такива мъже и дори жени, които се жертваха за исляма. Лично той нямаше намерение да става мъченик за вярата — смяташе да бъде нейният меч. Но ако се стигнеше до мъченичество, беше готов за него.
Дочете статията и изхъмка. Само преди няколко седмици американският президент бе обявил край на войната. Е, той би могъл да му каже, че това е война без край. Защо ли този арогантен човек не можеше да разбере това?
Едно жълто такси приближи бавно и спря на няколко метра от него. Халил забеляза светлинния знак, че колата не приема поръчки. Шофьорът свали стъклото.
— Господин Голд?
Халил кимна, настани се на седалката зад него и каза на арабски:
— Яла мимше3.
Колата потегли.
— Закарай ме при къщата.
— Да, господине. — Амир хвърли поглед на пътника си в огледалото. Не знаеше нищо за този човек, освен че също е либиец, приятел на приятел. И приятелят ясно бе дал да се разбере, че този мъж, който поради някаква причина се представяше за евреин, е много важен човек и че Амир е избран да служи на родината си, като помага на сънародника си. Освен това мъжът щеше да му даде хиляда долара в знак на благодарност.
Отново погледна в огледалото. Очите на пътника бяха черни като нощта, но въпреки това горяха като въглени.
— Гледай пътя, не мен.
— Да, господине.
Амир — караше бавно — направи няколко завоя през тихия квартал.
Да, мислеше Халил, днес е ден, посветен на семейството, и може би американците ходеха на църква сутринта, след което се посвещаваха на светските аспекти на християнския шабат — излизаха в парка или на плажа, където мъже, жени и деца се показваха полуголи едни пред други. Естествено, не биваше да се забравя и неделното пазаруване. Американците пазаруваха седем дни в седмицата, сутрин, обед и вечер, дори по време на шабат и свещените дни.
„Те са двеста и петдесет милиона и разпиляват цялата планета — беше му казал Малик в Триполи. — Парите са техният бог, а харченето им — свещен дълг. Особено за жените. Като скакалци в нива са“.
Халил насочи мислите си от Малик към таксиметровия шофьор.
— Продължаваш ли да съблюдаваш правилата тук?
— Разбира се, господине. Жена ми и шестте ми деца също. Молим се по пет пъти на ден и четем от Корана всяка вечер.
— Защо си тук?
— Заради парите, господине. Парите на неверниците. Пращам ги на близките ми в Триполи. Скоро всички ще се върнем в родината си — добави той. — Ако е рекъл Аллах.
Зави по една трилентова улица с тухлени къщи и каза:
— Къщата е напред, от тази страна.
— Подаръкът у теб ли е?
— Да, господине. — Амир взе от пода найлонова торба и му я подаде.
Халил отвори и извади букет, увит в зелена хартия и целофан. Измъкна от сака си двайсетсантиметров нож и го пъхна в букета с острието нагоре. После каза:
— Остави ме при къщата и паркирай на място, откъдето можеш да виждаш цялата улица. Обади ми се, ако видиш полицейска кола или някой подозрителен.
— Да, господине. — Амир спря пред двуетажна тухлена къща със синя външна врата. Халил я познаваше от снимката.
3
Тръгвай — Б.пр.