Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Къде ще ви чакат хората ви? — попита Дейв.
Халил не искаше пилотите да видят, че не го чакат никакви делови партньори и че е наел лимузина с шофьор, който да го посрещне на паркинга, така че каза:
— Колегите ми най-вероятно са на паркинга.
— Добре. Ако има проблем, обадете ни се.
— Благодаря.
Пилотите влязоха в офиса на оператора, а Халил тръгна към широкия павиран район между хангарите.
Ако му бяха заложили капан, сега беше моментът той да се задейства — когато пилотите бяха на сигурно място, извън контрола му. Нямаше да може да се измъкне, но може би щеше да изпрати някои от враговете си в ада, преди да се възнесе в рая. Ръката му продължаваше да държи дръжката на пистолета, пръстът бе на спусъка.
Продължи между хангарите до паркинга, който се оказа почти празен. Недалеч от задната част на хангара видя черна лимузина и тръгна към нея.
Шофьорът — с огромни размери и с черен костюм с вратовръзка — спеше в седалката си и хъркането му се чуваше дори при затворен прозорец. На предното стъкло имаше бяла табелка с надпис ГОСПОДИН ГОЛД.
Халил огледа паркинга и се увери, че нищо не го застрашава. Отдалечи се от колата и спящия шофьор, отвори сака и извади мобилния телефон, даден му от покойния Фарид Мансур в Санта Барбара. Знаеше, че това е непроследим телефон за еднократна употреба с двеста предплатени минути.
„Ако ти трябват още, човекът в Калифорния може да следи изговореното време през компютъра си и да доплати“ — беше го уверил представителят на Ал Кайда в Кайро.
Халил едва ли щеше да има нужда от повече минути и за да е сигурен, че той и телефонът ще останат непроследими, беше убил Фарид в Санта Барбара. Хората също трябва да се изхвърлят, когато престанат да са полезни. Набра един номер.
— Амир — отговори мъжки глас.
— Обажда се господин Голд — каза Халил на английски. Последва кратка пауза.
— Да, господине — отвърна Амир. Халил премина на арабски:
— Можете ли да ми кажете дали приятелите ми са у дома?
— Да, господине — също на арабски отговори Амир. — Минах няколко пъти покрай къщата и двете им коли са все още пред нея.
— И са сами?
— Не зная, господине, но не забелязах други автомобили или посетители.
— Добре. Ще се обадя пак. Наблюдавайте внимателно къщата, но внимавайте да не събудите подозрения.
— Да, господине. — И добави: — Таксито ми няма да събуди подозрения.
Халил прекъсна връзката и приближи лимузината — черен Линкълн. При предишното си идване тук беше взел под наем подобна кола, за да стигне от летище Макартър до музея „Люлка на авиацията“, където бе убил двама от пилотите, които бяха бомбардирали Триполи. Нямаше начин да знае кои точно бяха хвърлили бомбата, убила семейството му, но ако видеше сметката на всички, нямаше да има значение.
Почука силно на прозореца на черната кола. Шофьорът се сепна, изправи се и спусна стъклото.
— Господин Голд?
— Да, аз съм.
Едрият мъж понечи да слезе, но Халил го спря.
— Нося само този сак.
Седна на задната седалка зад шофьора. Шофьорът свали табелата от предното стъкло и запали двигателя. Подаде визитна картичка на Халил.
— Казвам се Чарлз Тейлър. В джоба на седалката има вода. Взех и неделни вестници, ако ви се чете. Пост и Нюздей.
— Благодаря.
— Накъде сме? — попита шофьорът.
Халил му даде запомнен адрес в Дъгластън в Куинс, градче до Ню Йорк Сити. Не беше точният адрес на следващата му жертва, но се намираше съвсем наблизо. Шофьорът програмира GPS-а.
— За колко време ще пристигнем? — попита Халил.
— Машинката казва, че за трийсет и две минути — отговори шофьорът. — Само че не ми казва нищо за трафика. Но днес е неделя, така че може би ще успеем за толкова време.
— Бързате ли?
— Не много.
Шофьорът потегли и след няколко минути бяха на Южната щатска магистрала и пътуваха на запад.
— После ще се връщате ли на летището? — попита шофьорът.
— Не съм сигурен.
— Ако искате, цял ден съм ваш.
— Благодаря, но денят ви може да се окаже твърде кратък — отвърна Халил.
— Все тая.
Халил беше запленен от броя на автомобилите по магистралата — големи автомобили, някои само с един човек вътре, много с жени зад волана. А от предишното си идване знаеше, че тази сцена се повтаря из цяла Америка, всеки ден в седмицата. Американците изсмукваха петрола от земята, от пустинните пясъци, и го изгаряха за свое забавление. Някой ден петролът или парите им щяха да изчезнат и те също щяха да последват участта им.